Старата година си отиде, добра или лоша и дойде време за хилядите български студенти да се прибират по общежития и квартири. Стегнахме багажа, който се оказа много по- обемен, отколкото бяхме планирали (явно инфлацията не бе повлияла много на покупателния ни ентусиазъм
) още на предния ден, така че сутринта преди полета, насрочен за 15.55ч. българско време (малко преди полета на друг спотър, чийто блог вече е побликуван), се заехме с последните задачи за престоя ни в родината. Оказа се, че да намериш нотариус в София 3 дни след началото на работната година е своеобразна Мисия невъзможна. От болнични през отпуски и ревизия, обясненията изумяваха в своята изобретателност. Безразборното лутане в центъра ни попречи да завършим престоя си подобаващо в някое спокойно заведение с приятна музика и интересна беседа. За сметка на това се прибрахме изнервени и уморени в 13ч. с останало време колкото за бързо хапване. Опитах се да запазя такси за 13:30, но дамата от компанията ми съобщава, че такава услуга не се предлага от седмица и ме инструктира да позвъня ок. 10 минути преди тръгване. Така и направих и в крайна сметка към 13.55 се озовахме на Т2 на Софийската аерогара, излизайки прегънати от таксито, чиято газова бутилка и кафе машина в багажника усложниха затоварването му с полезен товар- нашият багаж. Денят беше слънчев, но мъглив с видимост около 1 000- 2 000 метра. В терминала гъмжеше от народ- спящи люде заемаха по 3 места на пейките, изпращачи се взираха в мониторите, а пътуващите бяха образували десетки кръгли опашки пред чек- ин гишетата, надявайки се да се доберат по- бързо до мястото си в самолета. Строяването в редица, макар по- удобно и по-културно, носи в себе си сантимента на една отминала епоха, която може би много не биха искали да си припомнят. Служителките обаче работят здравата за да смалят тълпите пътуващи и придвижването ни се оказва учудващо бързичко. Тук, донякъде лежерен заради приповдигнатото ми настроение правя и най- грубата си грешка- забравям да поискам място до прозореца! С ужас забелязвам, че нито аз, нито брат ми имаме лелеяното А/Ф място. Проклинам себе си наум с надеждата да спазаря уиндоу сиит с някой нехаещ от случващото се навън пътник. Отиваме към някаква контрола, където ни проверяват личните карти и бордните такива (точно пред ескалатора; така и не разбрах защо е), а аз вадя сапунерката за да запаметя красивите гледки от дизайна на Терминал 2.
Следващата ни спирка е оръжейната проверка, където, по правило, всички са малко изнервени. Своевременно ни съобщават да свалим "колани, ключове, монети, якета...". Леко се стресирам от културата на пътника, когато виждам, че дамата, на която са казали да си свали обувките и да премине отново през детектора, усилено бърка в кофата с бели найлонови "обувки", за да намери подходящия чифт за себе си. Това нейно действие е забелязано и прекратено от служител, който и подава нови такива. Отправяме се към паспортен контрол, а аз неволно се отклонявам в колонката "Нещо за деклариране". Веднага ми се лепва едно студено, строго "ОПААА", последвало от "ТАБЕЛАТА ВИЖ". Влизам в строя леко засрамен, но посрещнат от изключително дружелюбен митничар, който когато неволно се прокашлям, докато той ми проверява документите ме пита: "Настинка нещо, а?". Когато пък брат ми му подава единствено личната си карта е информиран: "Ааа, и бордната карта ми трябва, Симеоне." Общо взето доста приятно изживяване, засенчено веднага от гледката пред очите ми. Гледката на остъкления терминал с изглед към перона ме удивлява до сълзи. Който е решил, че е хубаво хората да гледат към самолетите е дяволски прав! Благословен да е българския данъкоплатец! Летището е напълно претъпкано, затова аз се заемам със снимачна дейност, а ето и продукта от нея:
Машината, която ме докара от Германия (LZ-BOT)
Има нещо интересно в тази снимка:
След тази изчерпателна фотосесия реших да загубя време в изговаряне на останалите минути на мобилния ми телефон. Беше пълно с пасажери, а на нашия гейт чакаха стотина пасажера за полет до Москва. Мисля, че започнахме да инкасираме известно закъснение, но някак успяхме да уплътним времето в разговори. След време дойде и нашия ред да се качваме на автобусите (така и не успях да мина на ръкав на Летище София) и последва доста дълго пътуване до стоянка 22 или 23 по моя преценка- т.е. директно срещу стария терминал. По пътя минаваме покрай голямото жълто пиле на ДХЛ, но не успявам да го уловя добре (въпреки, че това бе най- близката ми среща с любимия 757). I`m gonna get you some day...
След това минаваме покрай друго карго- БАе 146 на ТНТ, покрай нас изрулира Тангото на Виа (а на мен ми казаха, че не летят) и накрая стигаме до заветния LZ-BOV!
S7, малко след като бе заснет от бгспотър (проверете в database-a).
Най- накрая се прежалвам и влизам в самолета с гузната мисъл, че от място в средата няма да мога да направя повече снимки. Решавам да играя ва- банк и да си пробвам късмета със снимка от кабината:
" Извинете, може ли да направя една снимка на кабината?"
" На кабината- не!" е строгият отговор, който получавам. Заемам мястото си- 4Б, в изцяло кожения салон и очаквам съседа ми по място да не се появи. В последствие въпросният пътник идва, но за мое (и данякъде ваше) съжаление се оказва дама, а аз от чисто джентълменски съображения се въздържам да и предложа смяна на местата. Все пак я моля за разрешение да снимам "през нея" и получавам такова. Ляво на борд се паркира LZ-WZA, а аз наблюдавам недоразуменията в работата на затоварващите багажа служители.
Скоро бордингът приключва, а на нас ни се извиняват за натрупаното закъснение, породено от "бавното затоварване на самолета със багаж". Към 16.45 получаваме разрешението за рулиране към полоса 27:
Красива гледка:
17.00: Усещам как капитана подава мощност на двигателите малко преди да изравним, което аз правилно тълкувам като знак за рулиращ старт и гася камерата за всеки случай. Ние се вдигаме доста нависоко, преди всички да полетим, като аз го отдавам на доста предната ни позиция в самолета и навиците, които съм си създал, летейки почти винаги "над крило". Следва спираща дъха гледка: Витоша все още огрявана от последни лъчи, София потъваща в мрак, а далечните хълмове са изящно оцветени в оранжево...
Излизаме на светло:
Чао София:
Горната граница на мъглата... виждат се ясно Черни връх и Камен дел
Златисто оцветената кожена седалка създава бизнесусещане в тази снимка:
В 17.20 минават да раздадат напитки, а ок. 15 минути по- късно- сандвичи с кекс. Този път всичко това е добре опаковано в торба тип Макдоналдс, но с надписите на България Еър. Сандвичът също изглежда по- добре, от сусамена питка и много свежа маруля, така че преглъщам вегетарианските си претенции и просто се наслаждавам на добрия му вкус. Мекото пилотиране, прелестите на залязващото слънце, кожените седалки, всичко това създава неочаквано чувство за уют. Скоро решавам да хвърля поглед на списанието и оставам приятно изненадан, че датата му е 01/08- чисто ново:
Трябва да кажа, че списанието успя да ангажира 100% от времето ми (има информация за това какво е спотър и линк към airliners.net!!!) до момента на снижение, когато по правило концентрирам сетивата си в опит за изчисляване на траектории и оглеждане в търсене на визуални ориентири. Успявам междувременно да издебна момента, когато съседката ми отива до тоалетна, за да снимам крилото, което е в тъмносин цвят (тип снимка на Огнян Стефанов на Ту-204 или Глоубмастър), но не успявам да задам верните сетинги и снимката излиза малко по- светла, за да пресъздаде вярната цветова гама:
17.40ч. (немско време) Започваме плавно снижение към целта, като пред очите ми се редуват стотици светлинни кълба- градове, свързани със светлинни тръби- магистрали. Цялото изглежда като формула на ДНК, или като кристална решетка... Излишно е да споменавам, че в тъмното губя всякаква пространствена ориентация, но усещам влизането на финален (след серия от 3-4 маньовъра). Преминаваме над клавишите, двигателите минават на Минимал, но нашия почва да го тъни и не иска още да го опира... държи го, държи го, държи го и в крайна сметка опираме за 6++++++++++++- най- мекото опиране в живота ми! Останал без думи, почти разплакан понечвам да ръкопляскам, когато явно поради съществената пропусната полоса в следствие на greeze-енето, пилотите се набират на спирачките толкова силно, че почти целувам седалката пред мен. Спираме с може би 8 м./с./ с. и след около 5-6 секунди машината овакантява 25 дясна. Аз ръкопляскам, доволен от преживяването, като мнозинството пасажери също споделя емоцията и я изразява по подобен начин. Изчакваме 3 трафика да излетят/ кацнат по 25 лява, пресичаме я "по терлъци" и скоро акостираме на ръкава във Франкфурт. Завършекът е сравнително минорен, след като се налага да чакаме багажа си 45 минути, но успяваме със свръхусилия да хванем метрото 30 секунди ! преди да отпътува, което ни осигурява и бърза свръзка до Манхайм, откъдето се прекачихме на С3 до Хайдълберг- крайната точка на това пътуване. От врата до врата- всичко бе в рамките на около 9-10 часа. До нови авиосрещи!
Nice,много добро четиво
