LHR-SOF с ВА 22 юли; SOF-VIE-LHR с Austrian 17 септември

[скипаджията]

Британската учебна година свършва през третата седмица на юли и народът тутакси и масово отлита на почивка. Пред тая седмица и оная след "Банк холидея" в края на август (след която почва новата учебна година) са най-големите напливи по летища, пристанища и пътища на Острова. И късметът ми бе да пътувам именно тогава...

Във Втора аерогара в Хийтроу просто не може да се влиза. Униформени каки и батьовци отвън питат пристигащите с автобус, кола, такси и метро кога им са полетите и молят едни да чакат известно време отвън, а други пускат да влизат в сградата -- или по-скоро да се наредят на опашките, които "висят" от вратите й.

Обаче аз -- та-раа! -- съм бизнес класа -- "Клъб Юръп". Пускат ни веднага и ни насочват към отделен вход, без гроздове хора. Вътре има съотношение гишета-пътници поне едно към едно. Багажът е сдаден тутакси; макар най-щателен (събувания, включвания на лаптопи, за да се види работят ли или не, проверки на медицински рецепти за течности, хвърляния на запалки в коша) оръжейният контрол отнема най-много три минути.

В този върхов за годината ден са осезателни различията в манталитета между служащите на летища британци и българи. Първите са крайно учтиви, но твърдо неумолими. Разполагат с неограничено и подчертано спокойно -- лениво дори -- търпение. Държат се естествено. Последните биха били изпълнени с една трудно описуема "строгост" (арогантна слонност към прибързана грубост и овикване), не биха разполагали с ни йота търпение, а държанието им би било надуто и неестествено. Странното е, че повечето от въпросните "британци" не биха били признати за такива от средния българин. Те идат от цялата бивша Империя и от цялата днешна Европа; немалко от тях имат тежки акценти. Но все пак са погълнали атмосферата изцяло и се държат безупречно.

Тъй като за Клъб Юръп явяването е до 45 мин. преди полета вместо обичайните два часа и кусур, влизаме в А320-200 съвсем скоро. Немалобройният български елемент се придвижва по пътеката като в трамвай -- поривисто, с помощта на лакти и подвиквания ("Аре, бе, ЧОВЕК! Поу`вин час ша ми гуаси тоя куфар в шкафа, де.. маа.. му!" "Деси! Деси, ма!!! Седай там до тоа дъртак, ма! Аз идвам ей ся с Гери и дъртака ша му теглим шута!"). Салонните (две ослепителни негърки и двама бели гейове) с такт и неумолима твърдост осуетяват поне две присвоявания на чужди седалки, с което си спечелват омразата на потърпевшите ("Малий! Стигнахме дотам неква черниука да ми дава хабер. Ши й й.. черната мам... аз, ши и й.., негърка мръсна!")

Дават ни "пълна английска закуска" (е, около 100 г, де!) -- две резенчета бекон, бъркано яйце, картофено кюфтенце, печурка, пържен домат и пържена филййка, а за после -- портокалово сладко и масло и някаква пастичка. Сервират и разни (ръжени, бели, черни, с борови семки, орехи и сусам) топли земелчета топли и студени напитки. Някак си успяват да сервират пиенето, яденето и хляба заедно, вместо (както в "България ер") с половинчасови интервали. Раздигат своевременно и цялото време, а не като в "България ер" наведнъж, след около час.

По екраните следя маршрута, който е твърде странно на юг от обикновеното. Прелитаме чак на юг и от Сараево, после над Митровица. Малко след Сараево снижаваме рязко до 16 000 фт (супер странно!) и оставаме там до над Перник. От Перник минаваме над Студена и северния край на язовир Искър и се спускаме на писта 27. Свикналият само на най-изисканото авио-обслужване български контингент се оплаква на висок глас ("Баси кацането, батенце! Напра-о-оо ни пльосна като недопечена пауачинка, де.. маа му!"). Добре, че под седалките им нямаше грахови зрънца, че щеше да има оплаквания като тези на известната принцеса! Дълго рулиране и още по-дълго тъкмене на ръкава.

Ведро дарявам паспортната контрольорка с едно "Здравейте!", което ми спечелва съжалително-неприязнен поглед, който макар и ням гласи "айде, от тъпите англичани такива глупости може да се очакват, ама ОТ ВАС..!? Аа-а, много са ви развалили през престоя ви! Много!" Е, Welcome to Bulgaria!

Отвъд митницата (лениво протягащи и прозяващи се отегчени личности с разгащени зеленикави униформи, които мятат неприязнени погледи към мъжете и похотливи такива към мацките, докато си чешат ташаците) позабравеното "Чш-ш! Ей, мистър! Такси?" Пред новата аерогара разгащени полицаи мързеливо гледат как такси-пирати се спазаряват за по 20 евро до центъра.

Асансьорите до паркинга не работят. Естествено, няма надписи (за кой дявол да си правят труда, като "след малко" пак трябва да се разкарват да ги махат?). В самия паркинг царят здрави български порядки. Никой не ти дава място да минеш, като те види натоварен с куфари, средно всеки пет паркоместа са плътно заети от две или (преко силе) три коли под всевъзможни екзотични ъгли, сложните маневри за влизане и излизане от паркоместата отнемат средно по четвърт час и значително количество злостни псувни на водач...

На изхода от паркинга -- истински шедьовър. Сложната, свръх-отговорна и трудоемка операция по плащането (която по света става за секунди с автомати) се изпълнява от пет-шест души. От тях трима-четирима гледат (естествено!), един-двама въртят самия бизнес и един седи в резерв. Насядали са, облечени в мърливи гуменки и къси гащи, на поклащащи се дървени столове с обелени слоеве мръсна боя. Край тях -- поклащаща се масичка с весела басмяна овехтяла мушама. Мрънкат под носа си, после ако не чуеш цената я повтарят агресивно с вси сили и жестикулират към някакъв ценопазпис, та да подчертаят какъв си идиот. Иска ли питане, все нямат ресто, все хокат народа, че не си бил приготвил пари. Едно излизане отнема поне минута... Ако за нещастие някой поиска фактура, системата се разстройва тотално и -- какво с печатите му и с Булстат-картите му -- нещата се забавят с по пет минути минимум. Народът си зяпа и си чака...

Не сме минали и половин километър, котато двама от многобройните заели лениви пози около новата аерогара полицаи ни спират и почват продължителна проверка на документи, отразителни триъгълници, резервни гуми, аптечки, светлоотразителни ризи и т. н. Багажът излиза на пътя, естествено, при 40 градусовата жега. Осведомяват се неодобрително накъде сме тръгнали, разпитват ни мнително какви са ни взаимоотношенията, намекват темерутски, че нещо много се били навъдили разни там пиратски таксита... Накрая, видимо разочаровани, че им убягва поводът за рушвет ни пускат да си ходим по живо, по здраво. Дал Господ и други риби в морето (зад нас спират още трима други), та все има откъде да капе!

Welcome to Bulgaria!

---

Полетът на Остриан е в 11:35. На двете гишета освен двете униформени каки няма жива душа. Чакам сигнал от която и да е от тях да мина напред, но всуе! Гледат тавана, изучават рекламните билбордове, вяло си клюкарстват, но мен не ме ебават. След къде минута решавам да взема нещата в ръце, дръзко напредвам към едната и й връчвам паспорта и билета си. Тя ги взема, но почва да ги държи, без да ги поглежда. Минава още минута. Усещам, че я сърби да й направя забележка, та да ме овика едно хубаво или да ми направи някой мръсен номер. (Какъвто номер ми скроиха предния път, когато ми дадоха бордна карта на име IVANOVIMR и се наложи да се връщам на гишето, да давам обяснения, да минавам оръжейния контрол наново и изобщо да загубя къде половин час. Естествено, въпросната кака изобщо не ми се извини и сигурно изкара шестица от колегите за рутинирано темерутския си балкански маниер!)

Трая си. Накрая смрадливата личност намира за добре да разгледа документите ми и да ми даде бордна карта. И всичко това -- без да отрони една-едничка дума (например, относно процедурата за прехвърляне в Швехат, номера на портала за полета или пък времето на извеждане, които неминуемо дават в други летища).

Вътре купувам "сандвич" (хм-м...) с "пиле" (хм-мм...) и "виенско кафе" (хм-мммм....) за 9.90 лв от глухонямо и лишено от емоции момиче с инак красиви черти и се наслаждавам на металните аромати, излъчвани от купеното.

Fokker-а F.100 чака, а в "накопителя" се се насъбрали двайсетина души. Извеждат ни в 11:05, изрулираме и излитаме точно на време над София с най-стремителния набор, който помня от 1970-те години насам. Минаваме над Доброславци, после над задръстената с ТИР-ове Калотина, над язовира северно от Пирот и Ниш с врязаната в него писта на летището, Белград на вливането на Сава и Дунав, над Будапеща, над Шолнок и над езерото Нойзидлерзее. Няма час и сме на Швехат. Предния път с Остриан ми дадоха джинджифилова бисквитка и слабо кафе. Сега -- три малки резена печено свинско, пюре, вкусен сос бешамел със царевица и грах, колкото искаш всусни и топли земелчета със или без всевъзможни семки (т. е., не като в "България ер" -- студени на кокал и еднакви).

Във Виена, слава Богу, български номера, предвзетости, враждебност и мързел няма. Всеки -- добронамерено усмихнат и готов да помогне. Имам време за едно изпикаване и половин разходка край магазините и хоп -- в друг F.100. Макар кюляфът да показва 15 възела гръбен вятър, излитаме след продължителен и стремителен пробег и пак набираме рязко южно от дивната австрийска столица. Сервират равиоли и шпецли в сиренев сос с рязани надълго сготвени на пара тиквички и моркови и пак изобилие от хлебчета. Успяват да сервират ядене и пиене заедно -- нещо, оказало се непосилно за вече поколения български сълонни състави. Раздигат цялото време, с усмивка питат харесало ли ти е. Абе, много, ама много са развалени тия хора! Да бяха едни яки балканджии, да ми го бяха `фърлили в пазвата с едни намръщени сурати и облещени на кръв погледи, да ми стане драго! Ама не, та не! Ех, носталгия, носталгия! Колко бързо настъпваш!