12.10.2007
Тойота Корола
Никозия (гръцката част)- Пафос
Ставаме в 2:30 сутринта и се приготвяме за първото пътуване за деня: Никозия- Пафос (190 км.). В 3:00 отпътуваме за летището, за да хванем полета с назначен час на отпътуване 7:00. Пътуваме 1:30 минути по неосветена, пуста магистрала и вече сме на летището 2 часа и половина преди излитане. Оказва се, че съм първият пътник на аерогарата за деня. Нищо не работи, а служителките на Юросиприа чакат първите пътници, за да отворят гишетата. Скоро след като разбират, че съм за Щутгарт, се връщат с две пластмасови табели (да не помислихте, че на летище Пафос има телевизори?) и ги окачват над гишетата. Към 5:00 ме чекират, а аз ги моля: “May I have a window-seat, please… and if possible over the wing”. Момичето, леко сънено ми отговаря: “OK, but I don`t know which seats are over the wing”. “Seventeenth or eighteenth row, please”. Получавам място 17Ф, точно като на полета ми на идване. Тъй като имам време, решавам да отида до другия терминал- Пристигащи (странното е, че в Ларнака няма 2 терминала, а в Пафос има…).Оттам се надявам да видя самолета, с който ще летя. За мое съжаление това е същата машина, с която дойдох от Германия- B737-8Q8 5B-DBX. Същият самолет, същото място… както и да е, мотая се наоколо с цел убиване на време и някъде 1:10 минути преди излитане решавам да мина пас-контрол и да отивам в чакалнията. Разделям се с изпращачите ми и отивам на паспортен, където един полицай завързва разговор с мен, намираме общи познати в Кипър (оказва се, че учителят ми по гръцки му е преподавал в училище), разпитваме как е Германия и общо взето премахва лошото ми настроение, от това, че трябва да се прибирам. На митническата проверка ми взимат бутилка хубаво червено вино, подарък, което трябваше да отворим с брат ми, когато се прибера. Казвам им наздраве и отивам в чакалнията. Гейт 4 би могло звучи доста респектиращо, ако не знаех, че няма никаква причина да си чакаш полета на гейт 1, примерно и да си влезеш през него. След 30 минути идват и пилотите- един кипърец- капитан и един много морално изглеждащ SFO със скромните две нашивки на пагона. След 15 минути отиваме на гейт 4 за извеждане към самолета. Немците, бързат да си ходят ли, не знам, до един стоят прави като стадо, докато вратите са затворени и няма служител на летището, който да ги отключи. Аз не бързам и си сядам, с намерение да съм последния влязъл пътник, за да снимам кабината (иначе за да не задържаш опашката е малко по- трудно). Този път лукс- идва автобус да ни откара до единственият еърлайнер на аерогарата (с изключение на някакъв А-320 на Egypt Air, който трябва да излети в 12:00, но тъй като лятото съм се наснимал на 762-ки и 752-ки, кацащи на 30 метра над главата ми, някакси А-320ката не буди в мен интереса за заснемане). Слизам от автобуса и докато ме изпреварват да се качат, аз снимам:
Дежурната реплика: “May I take a photo of the cockpit, please”. “One second, I must ask the Captain... Ok, but be quick”. “Thank you very much!”
Затягаме коланите и към 7:10 сме на изпълнителен. Интересното бе, че докато рулирахме, видях как ято птици бяха кацнали точно на “клавишите”, а наште хора отпред, дадоха малко повече thrust, докато заемахме, вероятно да ги изгонят. Стояхме ок. 2 минути на полосата и след това излетяхме (стори ми се дългичко излитането тоя път). Правим изключително плавно изкачване, почти изцяло на запад, за да не пречим на кацащия трафик идващ от северозапад.
Страхотно красиви гледки на изгрев слънце. Екипажът не ми се струва много дружелюбен. Има дърта, гнусна немкиния (май на всички полети от/до Германия има), но иначе полетът е наполовина празен, а аз (иронично) пак съм сам на цял ред… На ешалона виждам, че се движим успоредно със (според мен) полетът на Cyprus до София. Юросиприя губи почти веднага аудиторията си за видеопрограмата, която предлагат, след като пускат някакъв епизод на Simpsons, където се подиграват с нацистите и прочие. Това, разбира се, не ми пречи аз да си се смея и да си навличам изненадани немски погледи. Малко, след като достигаме полетното ниво, кабинния минава да раздаде закуска и тук искам да вмъкна, за тези които не одобряват яденето в самолет, че наистина може да се изкара 2-3 часа без ядене, ама не бива да се забравя престоя на летището, стреса (толкова много хора) и т.н., от които човек си огладнява (да не говорим, че на Пафос кафенетата не бяха отворили…). Сервират ни питка, масло и мед, кроасан, едно резънче краставичка, една лента кашкавал и 2 ленти шунка. Аз, като вегетарианец, прескачам шунката, а другото ям с трапчивия вкус, че ще съм мъртво гладен като пристигнем, а пък аз трябва и още да пътувам. Малко след като навлизаме в македонско въздушно пространство, вторият пилот ни казва, че сме над Македоня, летим към Скопие, намираме се на 30 000 фута височина и пояснява- 11 600 метра. След това немкинията, която повтаряше всичко, което казва пилота, само че на Немски, повтори грешката, но като че ли малко се замисли преди да я каже. Иначе речта на пилота не беше лоша (може би съм от малкото, за които тя е интересна), напомни ни да си върнем часовниците с час назад и ни сподели, че вървим 15 мин. преди графика. Всичко това става на гладък Английски с изпипан Американски акцент . Снимам на Изток, с надеждата, че снимам България:
Следващите минути прекарвам в гледане на ТВ и слушане на музика. По едно време, някъде над Чехия по моя преценка, почва да друса и светва лампата за коланите. Аз очаквам да сме 15 минути по- рано плюс 30 минути за снижение, т.е. съвсем близо трябва да сме до Top of Descend. Бъркам… минава цяла вечност, докато почнем да снижаваме, а пък втория пилот (след като вече снижаваме) ни казва, че след 40 минути се очаква да кацнем (т.е. в 12:00, което е 15 минути по- късно от обявеното време). На снижаване друса, въртим странни завой наляво, надясно, по едно време дори не снижаваме. След 30 минути descend вече сме на самия връх на облаците, където и хващаме ILS-а за 27 L (по- късата от двете). Процедурата на кацане бе следната: 1-2, а след 10 секунди 5 градуса задкрилки, след ок. 2 минути колесник и след ок. 7 задкрилки на 30 градуса. Усещам как пилота поема управлението (елероните почват да се движат доста по- често). Здраво клатене, лоша видимост и дъжд, но страхотно опиране в Хановер (което не смятах за възможно в тези условия), бая реверс и здрави спирачки, които ми пращат сакото 2 реда напред (за да хванем изход С):
Пистата в Хановер е отвратителна- неравна, недостатъчно маркирана и с лошо покритие. Прилича на български второкласен път без ямите (които в БГ се намират и по “първокласните пътища”).
Дето се вика, прилича малко на Летище Петрич, където сега се пасат крави, а аз се учех да карам кола… Иначе си е типично немско летище- ръкави туй, онуй. След като пътниците до Хановер слизат, а на нас ни дават инструкции да останем в самолета, очаквам да излетим в близките 15 минути с двадесет и тримата останали пасажери. Уви, след 20 минути пристигат 150 нови пътника, които пълнят самолета догоре и сядат, където намерят за удобно (един дядка даже сяда до мен, пфу).Гледам как един мръсен чичко разтоварва багажа и хвърля чантите на тези, които продължават до Щутгарт на земята, докато двама негови колеги го наблюдаваха. По принцип мързела и простотията си ги има и тука, не са само при нас. Чудя се как не запалиха по една цигара, докато пълнеха самолета с Джет А1, та да хвръкне половината аерогара. В 13:00 сме вече на 27-ма за полета до Щутгарт. First domestic flight so to speak. Наборът продължи 7 минути и по моя преценка бяхме на ок. 20 000 фута. Вторият пилот пак ни се обади. Този път каза: “The visibility Is around 1 km. but that`s OK for us”. Снижаваме, този път в мъглата, но без облаци, отново схема задкрилки 5- колесник- 30, като този път минаваме клавишите на много ниска скорост, усещам как ще ни стовари много здраво, а пилота бута двигателите на пълни обороти малко преди първото опиране,вдигаме се и след това ни удря пак на земята, като първоначално дава як реверс, но след като пропуска първата вдясно, спира реверса и около минута се точим по полосата с 30 възела в час.
Спираме на същия гейт от заминаването ми, своеобразен завършек на лятото- същата машина, същото място, същия ден от седмицата, същия гейт. Гадното време в Германия, гладът и нуждата ми да отида до тоалетна, стават причината да направя само две, последни снимки:
Последва дълго пешаходене, мигновена проверка на границата (като видя БГ лична карта, полицаят вдигна телефонната слушалка, след това сякаш размисли, затвори я и ме пусна) и 5 минутно чакане на багаж. След това взех метрото до Централна гара Щутгарт, после влака до Карлсруе (защото не ми се чакаше един час на студено за влака за Хайдълберг), след което 30 минутен престой в Карлсруе, 45 минутен път със Schnellbahn до Хайдълберг и още 20 минути пеша с 30 килограма багаж на рамо, защото никой не ме чакаше на гарата. 16:00 часа се прибрах вкъщи (т.е. при брат ми, аз живея на друго място). И така за 13 (тринадест) часа, от 3:00 до 16:00, изминах разтоянието от Никозия до Хайдълберг.
THE END
Какъв е този Schnellbahn в Baden-Wuertemberg? Преди няколко години съм минавал разстоянието от Хайделберг до Щутгарт за 1 час със S-Bahn. Добре, че не си хванал някоя стачка на железниците, че е голям кошмар тия дни май 
