По план беше така:
19 april:
15:20 Sof-Vie Type of aircraft: Fokker 100
17:15 Vie-Zag Type of aircraft: Fokker 70
24 april:
18:45 Zag-Vie Type of aircraft: Fokker 70
20:05 Vie-Sof Type of aircraft: Fokker 100
Няколко дни преди заминаването ми смениха втория голям Фокър с малък. Силно се надявах после да го сменят с някой Даш.
За съжаление трябваше да пътувам на Великден и то сама. Колежката, с която отивахме на това обучение, си беше запазила билет за следващия ден и ми го каза чак след като билетите бяха купени – постъпка, която леко ме озадачи, защото и аз исках да си бъда в къщи на празника. Но това е положението...
В ранния следобяд любимият мъж ме изпрати до летището. За първи път стъпвах на новия терминал, стори ми се много голям и интересен, но нямах време да се размотавам там – имах друга, по-спотърска цел. Почти като туземец се въртях на ляво и на дясно, гледах надписите и ако не успеех да си хвана посоката – питах. Служителите бяха много любезни.
Видях си самолета, закачен за ръкава, нащраках го хубаво и се сетих, че има и други самолети наоколо.
Подухваше лек западен ветрец, самолети кацаха, излитаха... Знаех, че вятъра ще се обърне и го очаквах с нетърпение, защото исках да излетим по 09. Въпреки че това щеше да донесе леко разочарование на родителите ми, които имат пряка видимост към излитащите по 27 самолети и много искаха да видят “моят” самолет във въздуха.
Мернах една много красива птица – Ту, разбира се. Личи си от километри, този силует не може да бъде сбъркан с нещо друго. Силностреловидните крила му придават особена грациозност. Но.. красотата в авиацията е последна грижа на конструкторите. Всъщност, май няма грозен самолет, има повече или малко по-малко красиви.
Неусетно дойде време да влезем в самолета. Нали съм с претенции, трябваше да се възползвам от уеб-чекина на Остриан и си запазих място 18А за първия и 5А за втория полет. Исках да имам пълно впечатление от тези така близки до сърцето ми самолети. Трябваше да наснимам всичко възможно и невъзможно за снимане – двигатели, крила, задкрилки... Двигателят се чуваше доста добре от моето място.
Излитане и гмур в облаците.
http://www.youtube.com/watch?v=mvORwzzk16k
Нямаше начин да не снимам и това.
А чашките с логото са страхотни, наистина!
И крилото си го бива.
Облаци като планини.
През цялото време ми беше включен гармина на телефона, за да гледам от къде прелитаме, но не посмях да го извадя, за да не скандализирам публиката. Ако се разпищи някой, че имам включен телефон, пък бил той и в самолетен (офлайн) режим... Остава да се справя с предизвикателството да извадя на компютъра следата от пътуването.
И кацаме – малко задкрилки, после още малко и на макс – усети се как самолетът започна да парашутира. Дрън, колесниците се отвориха. А, имаме си брат-близнак на земята.
Кацнахме по 16.
http://www.youtube.com/watch?v=e8QukvRYeGE
Последен поглед към самолета.
Взе ни автобусче. Другият самолет беше на гейт А02, което ми спести чакането за паспортната проверка. Ура, гейтовете А с едноцифрени числа са на ръкав.
Самолетът ни тъкмо идва и ръкавът го захапва.
А ето как се отнася австрийският летищен персонал към куфарите на хората. Мислех, че такова нещо може да се случва само в не-особено-нормални държави.
http://www.youtube.com/watch?v=gocZPAhnd2U
Качих се от последните в самолета, защото бях на предно място. Нямам особени претенции към това. Странно защо не ми откъснаха бординг паса? Самолетът се напълни с шумни хървати с далеч повече ръчен багаж от позволеното. Малкия брат на първия ми самолет за деня определено е по-старичък, но също толкова добре поддържан. Поредната картинка със самолети.
Около нас е пълно с австрийски братчета. И Дашчета.
И въобще всякакви самолети.
Страхотен трафик има на летище Виена. Много ми хареса, жалко че нямах повечко време да се мотая и да снимам. В самолета кептъна ни съобщи, че ще се наложи да изчакаме 40-50 минути, заради “трафика в Загреб”. Стояхме си вътре и чакахме. Накрая дойде време и ние да излетим, отново по 16. И пак облаци.
Не можах да снимам излитането, до мен се настани неособено приятен дядо хърватин, който непрекъснато ме ръгаше с лакът. През целия полет се разкъсвах от противоречиви чувства – от една страна той е с ограничена подвижност и би трябвало доброто ми възпитание да ме накара да проявявам повече разбиране, особено към възрастен и безпомощен човек. От друга страна огромните ми претенции ме ръчкаха да мрънкам на ум, че не е честно до мен да седи такъв човек, особено пък с недобра лична хигиена. Е, добре че полетът беше кратък.
Кацнахме в Загреб и се оказа, че това е едно наистина мъничко, направо провинциално летище, сигурно с макс. 5 полета на ден. Какъв трафик тук да ни забави да излетим от Виена?
Минах последна паспортната проверка, не можех да се бутам с шумните хървати. И чудо – багажът ми дойде от първите на лентата. Бях се подготвила за оцеляване – раницата ми тежеше 7 кг, от които 4 бяха за лаптопа и принадлежностите му, а останалите – сървайвъл кит.
Добре че полетът не закъсня твърде много, защото последният автобус от летището за града тръгва в 20:00 и после алтернативата е само такси – летището е доста далеч от града. Автобусът струва 30 куни (и за това се бях подготвила – купих си куни от София), което е малко повече от 4 евро. След 20-минутно пътуване пристигнахме на автогарата. Купих си билет за трамвая и тръгнах към университета, в който щеше да се проведе обучението.
Загреб се оказа мъничък и много красив град. Всъщност, красив е само центъра. В кварталите също има панелки и не-много-домислени сгради. Но пък има пространство. Някой е мислил за града и не спира да мисли. Боли ме сърцето, като се сетя, че за София никой не мисли... Много по-европейски град е Загреб. И почти всички знаят английски.
Може ли някой да ми каже каква е колата?
И Катедралата в Загреб – наистина се чувстваш нищожен до нея.
Много бързо изминаха 5-те дни и дойде петък. „Умните” хора в туристическата агенция, с която имаме договор, ни бяха запазили полетите така, че да имаме само 25 минути на Виена за смяна. Както после разбрах – това време е абсолютно недостатъчно за прехвърляне на багажа от единия самолет на другия (необходим е поне час) – да, за човека може, но за багажа му – не. И това би трябвало да се знае много добре от хората, които професионално се занимават с продажба на самолетни билети. България...
Малко се позабавихме с колежката в Загреб, искахме като за последно да видим още и още от града. Леко на тръни пътувахме към летището с познатото автобусче, на места имаше и задръствания, две-три леки катастрофи, няколко полицейски проверки и вместо 20 минути пътувахме 35. Почти накрая на времето на чек ин пристигнахме на летището, но пък отново си бяхме направили уеб-чек ин и си бяхме запазили хубави места. Дадоха ни бордните карти и отидохме на гейта. Леко ми станаха досадни толкова много секюрити чекове, всеки път вади компютър, събличай яке, вади течности, бъркай за стотинки... Но няма как. На гейта ни очакваше изненада – 30 минути закъснение на полета. Всъщност, закъсняваше същият полет, с който летях в неделя от Виена до Загреб. Вероятно отново поради „трафика в Загреб”. Егати! Изяждаше ни малкото минутки за смяна на полета. Вярвах, че любимите австрийци няма да ме предадат – толкова ги харесвам, винаги аватарът ми е бил техен самолет, мечтата ми беше да летя с тях, как ще ме изоставят точно мен, та аз съм им най-големият фен.
Докато чакахме, успях да пласирам и последните останали ми куни във фрий шопа, естествено купих още хърватски шоколади (много са хубави!!!). Тъкмо колежката тръгна към фрий шопа, когато си чухме имената, както и още една българска фамилия – викаха ни. Дойде представителка на авскрийците, която ни обясни, че не може да ни обещае, че другият самолет ще ни чака във Виена и че има възможност да ни качи на Малев до Будапеща и от там до София. Възможност, която се оказа невъзможност – самолетът явно не ни искаше. Вече виждах как ще останем да спим една нощ във Виена и в понеделник ще се опитвам да вдигам скандали (не съм добра в това).
И това са малкото самолети на перона – Еърбъсите и Даша на Croatia airlines.
А с това приятелче се познавам – снимах го, когато бях в Бергамо.
Най-накрая дойде самолетът ни, качихме се набързо и полетяхме. Ето я машината.
По време на полета кептъна промърмори нещо за пътуващите за София, но почти нищо не се разбра. Попитахме стюардесата и тя ни обясни, че трябва да отидем на информацията на летището и там ще ни кажат какво правим. Ясно, ще спим във Виена... пътуващите за Тел Авив и забравих-за-къде-още ги взеха с едно бусче. Ние нямахме този късмет. Качихме се в големия автобус с останалите. Минахме покрай опашката за излитане – в нея имаше малък Фокър – най-вероятно нашият. Вече нямаше начин да ни вземе.
На информацията на австрийците имаше две симпатични дами. Окупирахме едната, другата остана за третата българка със същия проблем. Веднага ни предложиха да спим във Виена – те ни поемат това. Колежката попита за друга възможност за тази вечер и да – стана чудо! Самолетът за Будапеща закъсняваше с излитането с час и половина (заради технически отказ и последвала смяна на машината) и ни даваше възможност да хванем Малев от Буда за София. Същият Малев, за който не можахме да се класираме в Загреб, защото полетът Загреб-Буда не ни взе. Загребските представители на австрийците не са от най-бързо реагиращите явно. Можеха малко по-рано да се сетят, че изпускаме връзка и да ни метнат на другия полет, но явно не е било писано.
Попитах милата австрийка, която ни направи нови бордни карти до Буда и София, какъв е самолета до Буда. Тя започна да ми обяснява, че е малък, с перки и сърцето ми трепна радостно. Да!!! Малко Дашче – Q300. Ура! Започвах леко да се радвам на “умната” агенция, която ни уреди такъв полет. И вместо два полета за деня щях да натрупам три. Е, в тъмното, но какво пък. Три си е повече от две, от където и да го погледнеш. Пък и самолетите са различни. Австрийката забеляза гласно, че вече се усмихвам.
Гейтът беше автобусен, но пък С. Минахме паспортната проверка, за щастие нямаше почти никакви хора, които да ни бавят. Тази част на летището е шенгенската част, шарена, лъскава, голяма.
Дашчето беше перфектно от вън, но не беше в най-добрата си форма от вътре.
Естествено и картинка с Даш
Полетът с Дашчето ми хареса най-най-много! Виждаш перките, чуваш двигателите, красота! Жалко, че не можех да правя снимки – сапунерката ми има насочващ червен лъч и на тъмно се вижда много. Щяха да ми се скарат, вероятно. Снимахме с апарата на колежката – сапунерка на n-та степен.
На летището в Буда трябваше да сменим терминалите – още едно предизвикателство за нас Добре че и унгарците говорят английски. Шумна група българи седяха пред гейта и очакваха полета за София. Гейтът беше с ръкав, от който стигнахме до... вратата на автобусче. Докато чакахме останалите пътници покрай автобуса мина товарната количка с багажите – посоката му беше към летището. Вече почти виждах как унгарците ядат загребски шоколади и ми се свиваше сърцето. Е, щом така трябва... Важното е аз да се прибера най-накрая, пък багажът – когато дойде, а и колкото от него дойде.
Малко самолетска храна:
Нямах представа какъв ще е самолета до София. Не бяхме много хора, може би не повече от 50 човека. Исках, но не вярвах, че може да е още един Даш. Оказа се стандартен Малевски Боинг – също добра алтернатива (не бях летяла с Боинг досега), който запълнихме почти шахматно. Австрийката ми беше дала място 17F, а колежката ми беше някъде напред на място C. Пътувах сама на тройна седалка, около мен хората също. Определено е много хубав от вътре, седалки, екрани – всичко.
По едно време извадих телефона и включих Гармина. Видях, че под нас е Белград – значи наближаваме. Минути по-късно ни съобщиха, че започваме да се снижаваме. Виждах населени места, но нямаше как да гледам къде сме, а в джоба машинката не хващаше сателити. Най-накрая разпознах родния град – София е изключително красива през нощта. Височината подсказваше, че кацането ще по 09. Видях пробива на Д. Несторов и почти си определих мястото на блока. Видях центъра, Ал. Невски и сградата, в която работя. У дома съм, най-после!!!
Кацнахме, последва дълго рулиране и спряхме. Нищо не можах да видя от самолетите на енергийния форум. Взе ни автобусче, паспортна проверка, формалности. Не вярвах, че багажът ми ще дойде (все още в главата ми беше образът на унгарците, които набиват загребски бонбони и примляскват щастливо), но все пак застанах да чакам с другите. И тогава се случи чудото! Гледах и не вярвах на ушите си!!! Куфарът ми идваше по лентата, вярно – доста е бил блъскан, но си беше той. Благодаря ти, Остриан! Благодаря ти! Благодаря ти, че не ме изостави, че не ме разочарова, че дори успя да ме зарадваш и че ми позволи да продължа да те обичам!
Явно в този ден са го въртяли до София 
