FB 803
19OCT SOFIA BG BUCHAREST RO 0800 0900
FB 806
23OCT BUCHAREST RO SOFIA BG 1905 2005
EQUIPMENT:AEROSPATIALE/ALENIA ATR 42-300
Ура, полетите са с витлова машина!!! Много, много голям фен съм на витлата. Не съм имала удоволствието да летя на АТР до сега, ето удобен повод и това да се случи. А и доколкото разбирам от форума, това са едни от последните полети на АТР-ите до Букурещ.
Невъзможно рано сутринта в понеделник мъжът ми ме закара на летището, като преди това взехме и колежката, за да не будим и нейното семейство в малките часове.
Бяхме пред чек-ин гишето минута преди да отвори. Пред нас имаше само един пътник. Помолих за място 14А или 12 А – щяхме да летим в по-малкото АТР-че, така че ми дадоха 12. Колежката, естествено, получи място до мен. Та, милата, не обича да лети и като че ли малко се страхува. Опитах се да я уверя, че няма нищо страшно, а избраните от мен места са едни от най-добрите.
За съжаление беше много тъмно и снимките не се получаваха добри. Само няколко стават за виждане. Любимите ми австрийци.

И французите.

Ау, какъв е хубав. Дори и спящ.

Гейтът ни беше автобусен и доста дълго чакахме да ни натоварят. Даже се шегувахме с колежката, че са ни забравили или самолетът ни не е дошъл (примерно от Албания) и сега е момента да отидем в ... Рим, Мюнхен или въобще на по-хубаво място от братска Румъния. Дори докато се качвахме в автобусчето, на екрана пишеше някаква друга посока.
Ето я и нашата машинка – LZ-ATR.

Самолетът беше почти пълен, но не ми се искаше да тревожа хората вътре със снимки, макар и на гърбовете им. Стюардесата се оказа много мило и симпатично момиче, на не повече от 20 години.
Стана традиция да снимам тези картинки.


Правих клипче на излитането, но не се вижда почти нищо от дъжда и лошото време. Излетяхме по 27, но почти веднага завихме на север. И да исках да видя нещо от града, нямаше как да се случи.
Тук сме между два облачни пласта.

А тук вече слънцето ни е огряло. Стратегическото място от ляво беше свързано и с това да не ни блести слънцето в очите – все пак исках да правя снимки, а не да си спускам сенника.

Назъбените облаци.

Виждах мъничко от витлото от моето място, но недостатъчно за добра снимка.
Този облак го заобиколихме.

Не ми беше интересно списанието на Бг-еър, само това си харесах. Жалко, че не е към „моята” банка.

Храната в самолета не беше кой знае какво, но за рано сутрин пасваше идеално – сандвич и Мура трио.
Кацнахме в Букурещ по 08R. Клипче от кацането има, но не е качено, защото е много голямо. Доста твърдо кацане, като че ли имаше страничен козел.
Лоша организация от румънска страна – чакахме 10-тина минути да дойде автобусчето и да ни вземе от самолета. Милата стюардеса за малко да измръзне.
На летището в Букурещ е забранено снимането – пише го в сайта. Бях помолила колежката да ме държи под око, ако тръгна да вадя фотоапарата, за да не ме опандизят. Е, едва ли са толкова строги, но не ми се искаше да имам разправии. Само че плановете ми се размиха. Докато рулирахме видях една огромна птица. Най-накрая видях Джъмбо на живо! В София го все го пропусках за малко, а накрая го намерих тук. Оказа се, че добре познатият ви „чайник” е долетял тук след краткия си престой в България. Извинете за качеството, но снимката е от телефона ми (това ми напомня да помисля за по-незабележим фотоапарат).

Имаше и други интересни птички, но реших да не се опитвам да надхитря летищните власти и не снимах.
Времето в Букурещ се оказа по-лошо от софийското, защото освен дъжда и студа тук имаше и бонус – силен вятър. Това не ни попречи да се разходим – имахме цял ден за това.
Ето я „голямата къща на смешните хора” или втората по големина сграда в света. Забележете, че върховете й са в облаците


А това е една от многото православни църкви, в която влязохме. Но пък пропуснахме големия православен храм, в който са патриарсите, защото го бяха скрили зад висока ограда и дървета.

Това е къщата, в която колежката би искала да живее – намира се точно на гърба на Триумфалната арка.

А ето я и самата арка.

Вечерта ни завърши ето тук:

Втора моя мечта се изпълни – не бях ходила в Хард рок кафе.

Последваха три дни обучение, през които времето се оправи, но пък ние не можехме да обикаляме. Все пак видяхме още и още Букурещ. Малко автомобили.



И цената на горивата, само за сравнение (за 47 лева получаваш 100 румънски леи, приблизително курс 1/2).

Като цяло Букурещ е красив град. Има много зеленина, а езерата му го правят наистина изключителен. Е, архитектурата е смесица от неокласицизъм и неокомунизъм, но определено има доста повече пространство, в сравнение със София.

А това е каналът, прокопан от града чак до Дунав.

Част от красотата се дължи на много по-малкото бомбардировки по време на втората световна война.

Румъния – Рим, има сходство.

Площада на революцията, странно творение. Не ми се иска да го оприличавам на нищо…

Имаше и доста български стоки по магазините, включително и няколко магазина на Дика. От храните също много често се срещаше по нещо „наше”.

В хотела (голяма американска верига) всеки ден имаше и супа, която на чист румънски


В транспортно отношение братята румънци са много добре – метрото опасва целия град, имат си трамваи, тролеи и автобуси. Само будките за продажба на билети си ги крият. Човек трябва да обиколи целия град, за да си намери от къде да си купи билети. Добре че в метрото продават на входа, иначе нямаше да можем да видим Букурещ пеша. Tram и train spotting.


И много авиационни имена. Първото е спирка на метрото (на площада с чичкото с дългия нос



И много чист въздух дишат румънците. В един от дните сутринта имаше мъгла, която миришеше на маргаритки!!! По този повод високопрелитащите се виждаха добре, дори и през сапунерка.

Но пък има много, наистина много бездомни кучета. Повече от софийските, определено.

За малко да пропусна да посетя и едно много интересно място – военния музей.

За съжаление беше току що затворил, но добрите младежи от охраната ни пуснаха да разгледаме в двора. Имаше БТР-и, танкове, ракети, оръдия от времето на прадядо ми и само две пилета.
Насекомовидното хвъркато:


Ако някой успее да разбере за какво става дума би било добре. Моят румънски го няма...

Ето го и по-хубавото пиле.

За съжаление неговата табела я нямам в толкова читаем вид (фотоапаратът ме подведе – взех го от приятел специално за пътуването, а с непозната техника е така...). Пише нещо като Avion de scoala si turism IAR 823, motor Lysominis 10 548 6181 и т.н.
За всичко са се постарали братята румънци да е красиво – дори и капаците на шахтите. Въпреки че доста понамирисваше на канал – езера, канали, лоша канализация... Но пък е много чисто, непрекъснато ходеха хора със светлоотразителни жилетки и метяха.

Отидохме и до зоологическата градина. Много се надявах от входа й да имам пряка видимост към другото летище – Аурел Влайку (или Орела, както му излезе име впоследствие – все пак на банкнотата от 50 леи стои неговата муцуна и един орел), но не би, навсякъде имаше стоежи.
Докато се разхождахме в градината, имаше и снимачен екип, така че ако се видим в някой филм, ще е голям смях. Имаше и актьори, които ги криеха в Хамъри. Ето няколко животинчета.





Не успях да посетя обсерваторията, но се надявам следващият път и това да видя. И да си намеря удобно място за спотинг, за да снимам поне няколко самолета.
За съжаление (или за радост) дойде време да се прибираме. На летището румънците малко ни поизнервиха, защото нямаше чек-ин гише отворено 2 часа преди полета, но утехата беше, че по същия начин се бяха отнесли и с полета на Луфтханза за Франкфурт. Поисках си другото хубаво място – 12F и го получих. Не успяхме да напълним самолета и наполовина. Жалко, защото беше дошъл по-големият – LZ-ATS. Стюардесата беше от Сървайвър и като че ли се чудеше защо всички я гледат с интерес.
Излетяхме по 08R. Нощен Букурещ.

15-тина минути след излитането долу стана непрогледен мрак – ясно, над България сме. Имах леки колебания по коя писта ще кацнем – знаех, че духа източен вятър, но можеше да е твърде слаб и да не ни пуснат над града. Забравих, че полетите от Букурещ правят завой почти в центъра и докато не видях Ал- Невски не бях сигурна къде сме. Нощна София не можеше да се сравни с нощен Букурещ, но само защото имаше леки облаци и не се виждаха красотите й. Кацнахме навреме и този път изключително меко. Много беше странно името на командира – Маки, а Мирчев предполагам беше вторият пилот. Стюардесата ги произнасяше така, все едно са сиамски близнаци.
От прозореца на автобусчето видях Дашчето на Олипмик. По разписание би трябвало да кацне 30 минути след нас, но явно е дошъл по-рано. Не успях да го снимам, и това остава за следващият път.
За пръв път летя с България еър. Като цяло ми хареса и бих им казала голямо „благодаря”!