20FEB SOFIA BG MUNICH DE 0710 0815
EQUIPMENT: AIRBUS INDUSTRIE A320-100/200
SUN 20FEB MUNICH DE BERLIN DE 0915 1025
EQUIPMENT: AIRBUS INDUSTRIE A321
***
WED 23FEB BERLIN DE FRANKFURT DE 1735 1845
EQUIPMENT: AIRBUS INDUSTRIE A321
WED 23FEB FRANKFURT DE SOFIA BG 1945 2300
EQUIPMENT: BOEING 737-500
Очертаваха се два броя 321, но първия от тях го смениха с 320. Не че ми пречи особено
Пак по работа, но за първи път можех аз да си купя билетите и съответно да си избера полетите. Имах ограничение стойността на билета ми да е до 400 евро, в което успях да се вмъкна не без „помощ от приятел” (отново благодаря!!!). Интересното беше, че купих билета на 1 декември, до тази дата цените растяха стремглаво, а само ден след това се сринаха до 168 евро двупосочен и останаха такива почти до самото пътуване. Това по въпроса за ранното купуване на билетите. Може би и аз да съм провокирала покачването на цената, като съм гледала полетите по 20 пъти на ден, знам ли?!
Избирайки си полети, успях най-накрая да се добера до полет с Луфтханза с прекачване, независимо от наличието на директен полет на България Еър. А тъй като бяхме двама от България, колегата си беше взел билети за отиване със същия полет, само че ден по-късно – на 21 февруари, а на връщане с малко по-ранен от моя и през Мюнхен. Когато аз си купувах билета, отиване в понеделник и връщане в сряда излизаше много скъпо, докато той е взел неговия билет след мен и не е имал този късмет да остане ден повече. Но тази история има продължение по-надолу
Едва дочаках 19 февруари рано сутринта, за да се чекирам онлайн. Луфти, немците му с немци, спазват всичко до секундата. Системата не ме допусна нито минута преди да станат 23 часа преди втория полет за деня. Буквояди, ама съвсем буквални. Австрийците не са толкова строги в това отношение. Избрах си любимите места, разбира се – на предпоследния ред до прозореца.
Времето, което ме очакваше в Берлин, беше кучешки сибирски студ, силен източен вятър и малко слънце (около -8, с добавен вятър до -15). А София я оставих с температури малко под нулата и снеговалеж. Като заваля от събота сутринта, не спря и в неделя, както е казал поетът. За да ме закара на летището, мъжът ми трябваше да изрови колата изпод снега, както през най-лютата зима. Върха на сладоледа беше, че още от стадион „В. Левски” настигнахме два снегорина в конфигурация, които ни държаха по цялото Цариградско с 40 км/ч, защото пръскаха против заледяване. Което не е лошо, поне карахме бавно в такива лоши условия. После по „Брюксел” развихме скорост, близка до излитане (шегувам се), но, противно на очакванията ми, пътят не беше замръзнал.
Рано сутрин, тъмно летище, лоши снимки. Като всеки ранобудник, отидох много рано с идеята да поснимам, ама не би.
Ето го моето пиле, изцяло заснежено.
А ето го и брат му за Франкфурт.
Имах възможност да наблюдавам как закъсняват с излитането си другите полети преди моя. Полетът за Франкфурт закъсня с 30-тина минути поне (или след толкова го откачиха от ръкава и го изпратиха на деайсинг), което означаваше, че аз ще си изпусна моята връзка в Мюнхен. Не е голям проблем, защото полети Мюнхен-Берлин има начесто, но ще ми изядат времето за шляене.
Точно така и стана – съвсем навреме ни пуснаха в машината, но се започна едно чакане: първо да изчистят пистата, после да я проверят, после да ни деайснат (snow removal, както се изрази капитана), после пак да изчистят пистата… Надявах се, че някой там горе (в кулата) мисли за мен и не иска да ми прецака деня с голямо закъснение. Излетяхме с час и 20 минути по-късно от разписаното. Ясно беше, че си изпускам връзката, както и няколко свободни часа в Берлин. Но по-важно от безопасността няма.
Вече в самолета – до нас Татарстан, а елерона ни е замръзнал. Така си го оставиха, докато не ни деайснаха напълно.
Пуш бек и видимост към другите съседи:
Ето я и „тъжната” процесия по почистване на пистата:
Не е тъжна в буквалния смисъл, просто се движи бавно и навява такива асоциации. Ето ги от близо.
Деайсинг: за съжаление изчистиха първо другата страна и не можах да снимам как ни къпят.
Вече над облаците – някакъв малък там долу, който прилича на нас, ни следва по петите:
От към храна Луфти се представи отлично, обещаният snack or brunch се оказа огромен хубав сандвич.
Свеж въздух, синьо небе, сняг – а къде са скиорите
Най-новите символи от луфтханската азбука са се материализирали на стъклото:
И кой каза, че сапунерките не правят хубави снимки в дългия си край:
Някакви планини се явиха и взеха да стават съмнителни
Минахме под нечия следа – дали да го смятам като минаване под дъгата или ще ми се размине този път
Ето го – Алпийско море
На летището в Мюнхен ни посрещна автобусче (нали сме от третия свят…). Хубав, дебел Еърбъс ни гледаше там
Намерих информационния център и симпатична дама ми обясни, че съм ребуукната за следващия полет до Берлин. Справих се някак си с тикет-машината и се оказа, че ще летя на 321 все пак. Само че системата ми е дала място върху крилото, но пак до прозореца. Явно са мислещи, защото очевадно не мога да летя на вътрешно място. „Не мога” всъщност означава „не мога да понеса мисълта, че няма да зяпам навън”. Лиготия разбира се, но иначе няма да летя с удоволствие. Имах време да се помотая, зяпах, снимах, пих кафета… Пак с автобусче ни закараха до самолета. Ето го и него:
За този полет беше предвидено само refreshment, което в превод от луфтхански значи малко тоблеронче. Но за такъв кратък полет е идеално. Колегата се оплака, че на неговия полет е била гадна вафла.
Поглед към крилото
И един хубавец:
Пистата
Това горко същество как ли е влязло между двете части на прозореца. А уж трябваше да е херметично...
Малко странно ми се видя, че на 321 на аварийните изходи няма прозорец. Ама си беше доста голяма птица. И най-после ръкав на летището в Берлин, просто не може да бъде.
Летище Тегел се казва Ото Лилиентал. Защо, дявол да го вземе, нашето летище не вземе да се казва някак си по-хубаво от Враждебна. Има толкова много хора, на чиито имена си заслужава да кръстим летището ни! Размечтах се…
Транспортът в Берлин е повече от чудесен! Взех си 72 часова City Tour Card за зони ABC, която дава отстъпка за някои музеи и други интересни места. Струва само 23,90 €, но важи за всички видове транспорт, включително и S-bahn. Хотелът ми беше на Alexanderplatz, което е много удобно, защото имам директен превоз от летището до него. Ето тук живеех
Настаних се в хотела към 14 ч., което направи невъзможно отиването ми до музея на Луфтвафе, а така добре бях проучила пътя до там. Жалко! Остава за следващия път. Затова пък отидох в Техническия музей. Там са вързали един самолет за покрива, чак да му се прииска на човек да се качи в него и да полети. Музеят е хубав, има няколко самолета и много, адски много влакове, но са застъпени по-малко технологии, в сравнение с аналогичния музей във Виена. И въпреки това си заслужава да се види. Входът е едва 4 евро, а като за мен – само 3. Беше пълно със семейства с деца.
Това е една сградза преди музея:
Ето го и пилето, което иска да изтегли музея нагоре:
Не ми остана време да видя и другия музей, в който има самолет – Alliierten museum. Там машината е само една и е на входа на музея. Но пък намерих Check point Charlie, въпреки че двойка германци се опитаха да ме объркат с посоката. От няколко места още чух, че въпросният пропускателен пункт е на Потсдамер платц, което въобще не е вярно. Видях Бранденбургската врата, прибрах се пеша по Unter den Linden. Ами, то неделята свърши. Къси зимни дни…
В понеделник сутринта отидох до зоологическата градина (западната). За източната не ми остана време. Въпреки студа имаше животни навън, а при останалите се влизаше вътре. А какви бели мечки има… страхотни! Има и малки лъвчета!
И един прелитащ над Потсдамер платц, вероятно излетял от Шьонефелд.
От понеделник на обяд започна и същинската работа, заради която бях в Берлин. Целодневно и без време за излишни неща. Едва намерих малко време, за да купя нещо сладко на любимите хора. Но пък организаторите не можеха да се похвалят с добър интернет. Уж стабилна немска организация, но безжичния им нет гърмеше след няколко минути работа или въобще не те допускаше, а бяхме само 30-тина човека, от които не всички с компютри. Нета в хотела ми (4 звезди) пък беше много скъп.
А студа – като че ли на втория ден свикнах и вече не ми правеше впечатление. Вярно, че не излизах без качулка и ръкавици, но това си е -15, въпреки слънцето. Толкова студено време си има и предимства – няма живи вируси.
В сряда (денят за пътуване на обратно) се опитах да се чекирам онлайн, успях, но системата не ми даде да си избера места. Присвои ми служебно някакви от към пътеката. Веднага си представих как ми става лошо – къде на шега, къде на истина… По същото време се оказа, че колегата си е купил билет не за 23 февруари, а за 23 март (и затова е намерил прилична цена за 2 нощи престой) и не може да му го сменят, защото е супер-хипер-economy. А това е толкова честа грешка, би трябвало да предвидят тези неща… Луфти му поискаха 800 евро за еднопосочен билет до София същия ден и той си взе за Бг еър за 150 евро – малко по-ранен полет, заради който изпуснахме края на сбирката, но по-важното е да се прибере. Тръгнах с него, за да се опитам да се „преборя” за места до прозореца, а и за да не съм съвсем сама по пътя към летището.
На drop-off гишето обясних какъв ми е проблема и за какво се боря. Явно съм била убедителна, защото си получих мечтаните места от симпатичен немец – не съвсем в края на самолета, но поне във втората половина. Едното А, другото – F.
Изпратих колегата до неговия край на терминала – в тъча, почти на г…а на географията, до лоу кост компаниите. И тръгнах към моя терминал, за да поснимам. Има едно райско място между терминалите, от което се вижда пистата – покрито е, но е доста студено по това време на годината. Само че видимостта към пистата се пада някъде в средата й и се изпускат излитащите (не се виждат от сградите). Затова въпреки ранния час минах секюрити чек-а и отидох при моят гейт (А9). Той се падаше в самия източен край на пистата – идеална видимост към кацащите и излитащите. О, как обичам източния вятър!!!
Луфти, Еър Берлин, Луфти, Еър Берлин – скука голяма. Тук-таме някой Бритиш или Ер Франс разнообразяваше гледката.
БАЕ-то, с което колегата излетя.
И един интересен улов – правителствен самолет.
Тъй като разполагах с около 3 часа, само стоях на прозореца и снимах. Предизвиках небивал интерес – кака на достопочтена възраст (аз
) зяпа самолетите. Първо ме видя наземния персонал и ме поздравиха – махнаха ми, усмихнаха се; аз направих същото в отговор. После няколко други пътуващи се присъединиха да спотваме заедно, а сред тях дори и една дама. Но те снимаха по малко и се качваха на самолета си. Аз оставах и снимах, снимах... И най-накрая дойде време за моят самолет. Слънцето ме предаде и залезе по разписание. А можеше да посвети още мъничко…
Братята немци (господата само), колкото и възпитани и точни да изглеждат, се опитаха да се напъхат първи в самолета. Само че служителите пуснаха първо един чичко с огромен ръчен багаж (вероятно музикален инструмент) и после мен. Сигурно са ме видели как стоя три часа и спотвам. По-скоро със сигурност са ме видели, разбрали са коя съм и че не съм опасна
и сигурно са се зарадвали, че проявявам интерес към самолетите.Полетът беше fully booked (наистина 100%), капитана поне 5 пъти повтори да си слагаме багажите и под предната седалка.
Малко залез, но не точно.
Отново тоблеронче.
Кацнахме във Франкфурт навреме и в мрак. Леко ми беше притеснено, че не избрах полета през Мюних – ами ако изпусна тази връзка, ще трябва да спя на летището (в хотел, де), а следващият до София е точно след 24 часа. Затова пък Мюнхен е свързан със София много по-добре – има два или три полета дневно.
Добре влязох първа в самолета, ама нали мястото ми е задно, а машината отново е огромна, а и пълна до козирката, излязох от най-последните с 20 минути закъснение след кацането.
На летището имаше табели като за бели почти полуидиоти – Connecting flights, изписани градовете и стрелки. София – на ляво, В30. За номера на гейта знаех от бордната карта, но хубаво че бяха указали посоката. И се започна едно тичане, добре че има ходещи пътечки, та взех разстоянието малко по-бързо. Стигнах до гейта около 10 минути преди boarding time и реших, че мога да видя набързо магазините. Купих каквото купих и се оказа, че има опашка на касата. Егати… Чуваше се и българска реч наоколо, т.е. ако изпусна полета, няма да съм само аз. И наистина – когато стигнах отново до гейта, бординга беше започнал отдавна, пак автобусче, което се оказа второто и изчакахме и останалите закъсняващи. В автобуса имаше няколко чичковци, връщащи се от презокеанска командировка (не разбрах от къде), които водеха тъп разговор от рода на кой самолет какъв е и кой е по-хубав. Един от чичковците се правеше на много знаещ, а в мен крещеше нужда да му обясня къде бърка и колко не е прав. Да, ама съм възпитана и не говоря с непознати
Полет в пълна тъмнина.
За вечеря имаше салатка с две сусамени хапки. Не беше лошо. Лошото беше, че до мен имаше българка и италианец (или грък), които ми надуха главата в безсмислен разговор на английски. Поне да говореха на език, който не разбирам...
Малък самолет като 735 се обслужва много бързо, стюардесите минаха няколко пъти, за да предложат още напитки и настана скука. Нали драгите пътници трябва да бъдат развличани, да не мислят за страха от летене и т.н., а лудите като мен поне да имаха някакво занимание (гледка навън). Интересно, че в машината имаше екрани, които обаче не се „материализираха” – може би не е предвидено да пускат някакво инфо на аборигени като нас. Когато съвсем ми писна, включих GPS-а на телефона, за да видя къде сме – оказахме се преди Ниш и тъкмо започнахме да намаляваме скоростта и да снижаваме. Ясно, ще се каца. Виждаха се и звезди, които започнаха да се отдалечават от нас. Очаквах кацане по 09, нали цяла Европа е скована от сибирския студ, донесен от източния вятър. Даже се радвах, че мястото ми е F, за да видя отново града от високо. Е да де, ама не. Кацнахме, бях убедена, че сме по 09 и вече се чудех на кое летище сме – няма терминал, няма нищо, сгради, чудеса – празно! Оказа се, че някак си, съвсем неусетно за мен (срам!!!) са се насочили и кацнали по 27. Егати излагацията, наистина! Може би заради различния заход или заради умората, тъмнината и облаците.
Татарстан си беше на същото място, на което го оставих преди почти 4 денонощия
На летището истински се зарадвах на говорещата български служителка от паспортната проверка. Най-накрая в къщи!
Любимият мъж ме чакаше на 20-тина метра през стената, изчаках си багажа и тръгнах да излизам. Пред мен митничарите спряха двама други пътници – явно щяха да ги проверяват по-обстойно. Не ми се беше случвало да видя друг път подобно нещо – обикновено всички минаваме през Nothing to declare и сме навън, но явно тези са били подозрителни. Е, аз с тази детска физиономия не съм за трафикант
Пък и мен вече ме има в аналите, че пренасям само захар И така, в Берлин за първи път – чудесен град! Има дух, има история, има магия в него. При първа възможност ще го посетя отново и с удоволствие. Дори и през зимата!
И Луфтханза: като за първи път 4 полета за 4 дни. Много ми хареса, возят чудесно, любезни са, точни са, винаги се съобразяват с желанието на откачалките за място до прозореца. Недостатък: тъпа система за онлайн чек ин. Може би заради препълнения полет или защото в Германия е много популярно да се чекираш онлайн или пък онлайн дават само част от местата. Но не видях никой с разпечатка на бордна карта в Германия, за разлика от едно момче на нашето летище. Е, ако проблема им е само онлайн-системата, може да им се прости. Остават в сърцето ми, почти наравно с братската им австрийска компания.
.
