Отдавна трябваше да пусна този рипорт, написах го почти веднага след полета, но все не ми оставаше време да го доизчистя… Но сега един друг чака да бъде написан и този просто не може да отлежава повече.
Първоначалното заглавие беше „9 от 31”, защото според статистиката в Лондон има само 9 дъждовни дни през март. На острова, знаете, времето е динамично, срещат се влажните въздушни маси от Атлантика с тези от континента. Твърди се, че Лондон е най-недъждовен от цяла Великобритания, поради близостта му до Европа. Да де, ама... Точно за моето пътуване се случи да вали. И валя цял ден.
Замислено беше така:
18/03/2011 София - Терминал 1 (0600) Лондон Лутън (0730)
18/03/2011 Лондон Лутън (2045) София - Терминал 1 (0150)
Купих три билета – за мен и две приятелки. Двупосочен полет излезе по 87,96 лв. на човек, като имаше и още места на същата цена. Заедно с автобусния превоз и приоритетното качване на борда ни струваше по 150 лв. на човек. Засега
Всички ми казваха, че е лудост да се отиде за 1 ден до Лондон, но за момента този вариант (без преспиване) ни устройваше. Знам, че се събира 24 часа неспане, но си заслужава да се види имперска столица за без пари.
Т1 с лошите му тоалетни няма да го описвам, а ми се иска… След секюрити чека са една идея по-добри. Но само една идея, при това доста прозрачна…
На нашето летище, странно но факт – повечето пътници бяха с бордни карти, издадени на летището, а само малцина „избрани” – с разпечатки. Или хората не знаят, или ги мързи да се чекират онлайн и си плащат за това.
Приоритетното качване в автобуса не ни осигури качване първи на борда. За наше съжаление отвориха другата врата, лявата. А ние се качихме от дясната и чакахме да ни пуснат от там. Е, това не ни попречи да си заемем „нашите” си места – в опашката. Хората се блъскаха за позиции пред крилото.
Бяхме доста хора, в самолета останаха само няколко празни места и за щастие едното беше до мен, а до пътеката (място C) седна един чичко, който заспа и хъркаше през цялото време. През целия полет над Европа имаше плътна облачна покривка – нищо интересно за гледане.
Ел Ал ни преследваше, а и не само той...
На летището в Лутън кацнахме в 7 и малко. И се започна: дойдоха две автобусчета да ни извозят, но след като постояха малко, си тръгнаха – нямаше стълби, по които да слезем. След 15-тина минути дойде една стълба и се паркира на предната врата. И след още 15 се появи и втората стълба. Сега пък нямаше автобуси. Накрая, след 40 минути чакане на летището, тръгнахме да слизаме. Тъй като пътувахме в опашката, първо се изнизаха по-нетърпеливите ни сънародници, а чак след това и ние. Но след мен спряха излизащите, защото бяхме напълнили първото автобусче и моите хора останаха в самолета.
В Лутън непрекъснато кацаха – Уиз, Ийзи, Раян и имаше много, много хора на паспортната проверка. Докато дойде моят ред, докато минат и моите хора, стана 8 ч. Видяхме къде е стоянката на Green line 757, който трябва да ни закара до града и се наредихме на опашката (пак опашка…). Ако си бяхме взели билети за Easy bus, щяхме да влезем от първите. А сега – каквото остане. Но все пак успяхме да вземем автобуса в 8:30 и в 10:00 благополучно пристигнахме в Лондон.
В Лутън ни посрещна мрачно и облачно време, но без дъжд. С приближаването към Лондон облаците ставаха все по-черни и накрая започна да вали. Един хеликоптер ни наобиколи, почти като за поздрав, но не можах да го щракна.
Решихме, че на връщане не можем да рискуваме и най-късно в 16-16:30 трябва да сме в автобуса наобратно, за да не си изпуснем полета. „Чистото” ни време за мотаене съвсем намаля – по първоначален план трябваше да е над 7 часа, а сега се очертаха едва 6 и дори по-малко.
Набелязаните обекти за посещение трябваше да бъдат редуцирани до изброимо число. Тръгнахме уж към Темза, но май леко в страни, а всъщност аз поведох групата в погрешна посока. А имам перфектна ориентация и въпреки това се заблудих – много вероятно заради обратното движение – все пак се ориентирах по посоката, от която ни остави автобуса. Така или иначе щяхме да стигнем до реката, но няколко „местни” ни объркаха за посоката и накрая се озовахме в метрото на Sloan и си купихме дневни карти. От там отидохме до Парламента, защото едното момиче искаше да "лети" с Окото. Дъждът вече се сипеше напоително и ни накваси доста прилично. С другата приятелка взехме метрото за няколко спирки до Cannon str и обратно. Поне се поизсушихме малко. Полетът с Окото се оказа не 30, а само 20 минути, а и в този дъжд не се е виждало много. Добре че не се качих и аз.
Взехме си третия член на групата и тръгнахме пеша към Трафалгар. По пътя, естествено, се отбивахме в туристическите магазини за дребни глупости, като картички и т.н. Трафалгар се оказа по-малък, отколкото го очаквах, но адмирал Нелсън пък е качен доста по-високо, отколкото мислех. Все така валеше, а и духаше силен вятър. Много ме впечатли тоалетната (имперска работа – туристите да не ти опикават града) и надписа в женската, с който се извиняваха, че се обслужва от мъж. От там тръгнахме към Пикадили, а с това обратно тяхно движение бяхме голяма паника на кръстовищата. Добре че хората са си го написали – look right, look left – като за европейци. Пикадили ми се видя още по-малък.
Свихме на юг, към двореца, по The Mall. Навлязохме в парка на Н.В. и хеликоптера пак дойде, за да ни види. Не че страдам от параноя, но със сигурност са ни следили от близо, защото сме подозрителни с това еднодневно пътуване. Не ми пречи, даже напротив.
Много патета, много нещо. Сетих се за "Мисия Лондон"
Пълно беше с цъфнали дървета, атлантическият климат вика пролетта по-рано. Въпреки че през този ден аз лично измръзнах, а в София е било доста по-топло. У нас дърветата цъфнаха с 3-4 седмици по-късно.
Дворецът се оказа немалък. Една приятелка ми разказваше, че й се сторил малък, почти като нашия. Но не – този си е дворец. Е, тя го е сравнявала с Версай, аз обаче не го сравних с Шьонбрун, където съм била – всеки дворец си е уникален, и като размер, и като архитектура.
Часът беше вече 14, а трябваше да се опитаме да стигнем до Tower bridge. Взехме метрото и слязохме на Cannon str – оказа се, че сме слезли 2 спирки по-рано, но стигнахме и пеша до моста. Между спирките на метрото разстоянията май не са големи. А и самото метро ми се стори, че се движи доста по-бавно от нашето. Все пак е и доста по-древно. Разказваха ми, че в центъра метрото е просто няколко стъпки под настилката. Някакси не ми се видя толкова плитко.
От моста се върнахме обратно на Виктория. Трябваше да намерим мястото, на което спират автобусите (не лека задача с това обратно движение). Намерихме го с малко питане, май не беше първата спирка, но все пак пишеше 757. Един автобус дойде и не спря, подмина ни и ние хукнахме след него. Не успяхме да го хванем, разбира се. Оказа се, че трябвало да му махнем, за да спре – доста странен обичай. Още малко Лондон, сниман от автобуса.
На път за летището на хоризонта се видя светла ивица небе – явно дъждът си отиде. Бил е проектиран за нас, за да ни навали Даже и луната се показа.
На летището имахме достатъчно време, обиколихме всички магазини, купихме си шоколади, парфюми и т.н. и зачакахме да ни обявят гейта. Летището явно е малко, но доста натоварено, защото няма достатъчно гейтове за всички – трябва да изчакат някой да излети, за да пуснат друг на негово място. Докато чакахме, се заговорихме с една българка, която работи в Лондон и се прибираше. Случило й се е веднъж да си изпусне полета, защото се е разсеяла, говорейки по телефона. Така и не остана време да я попитам как си е купила билет за следващия ден – нали билетите се купуват само онлайн??? Това ми беше един от големите страхове – да не си изпуснем полета. Имах справка за всички полети на следващия и по-следващия ден от всички лондонски летища до София, както и запас от няколко човека с кредитни карти, които да могат да ни купят билетите през сайтовете на авиокомпаниите
Пуснаха ни пеша до самолета – приоритетното качване имаше смисъл. Този път почти всички бяхме с разпечатки. Отново се насадихме в опашката. Тъй като самолетът беше паркиран с „муцуна” към сградата, феноменът на овчата опашка караше хората да се качват само от първата врата, а малцина се насочиха към задната. Това, разбира се, увеличи драстично времето за бординг. И много странно, стюардесата не ми даде да си оставя раницата под седалката – каза, че 30 ред е авариен и не може???
След излитането мернах частичка от Ламанша, но на тъмно снимките не се получават. А така исках да видя морето…
Самолетът беше пълен на 100%. Имаше повече англичани, отколкото българи (да им се чудиш какво ще правят в България). И за пръв път заспах в самолет, но нямаше какво да снимам, а и умората беше вече значителна. До мен седеше англичанин на прилична възраст, който си беше накупил разни храни от летището и непрекъснато шумеше и хрупаше нещо, а и направи ужасен боклук под себе си. На няколко пъти ме събуди, за да ми предложи от шоколада, чипса и т.н., а и за да ме попита дали не искам да си купя нещо от стюардесата
Този път не успяха да ме заблудят със захода към София – кацане по 27, въпреки че почти през целия полет спах.
И така: Лондон. Не го усетих. Всичко беше на тъгъдък, под напрежение и в дъжд. Може би трябва да отида пак и да остана поне една нощ. Но засега по-скоро не ми хареса.
Уиз: фен съм им! След като могат да ме пренесат на над 2000 км и да ме върнат за смешна сума, като при това не ми рискуват живота, как да не ги харесвам