Доста време ми трябваше докато се наканя да напиша този trip report. Ето, че най-сетне моментът да си взема записките и да го напиша това чудо дойде...
Всичко започна със самото планиране. Реших, че традиционното ходене на гости в Италия трябва да се съчетае с още нещо тази година. Не бях ходил в Испания, така че се спрях на тази дестинация. Първоначалният ми план включваше еднопосочен билет с Wizz до Мадрид или Барселона и от там последващо прехвърляне в Италия, от където да се прибера пак с тях в прашна София.
Оказа се, че планът ми трябва да претърпи промяна. Wizz се изложиха като пълни кифладжии. В месеците когато трябваше да пътувам розовите предлаха по-високи цени и доста по-неудобни часове от конкурентите... При това говоря и за двете отсечки запланувани с летящите унгарци от Wizz – SOF-MAD и FCO-SOF. И така, наложи се да резервирам два билета за мен и спътницата ми при старите ми познати от Bylgaria air. На Wizz пък им наложих допълнително наказание освен нелетенето с тях – мощен „unlike” на страницата им във фейсбук. За междинната отсечка MAD – FCO избрах Easyjet, просто предлагаха в пъти по-добри условия от ирландските питомци на Майкъл О’Лиъри.
Маршрутът се изясни - SOF-MAD-FCO-SOF. Три полета за общо 377 лева на човек (с включен багаж), което намирам за една не лоша цена, поне за мен, а аз се смятам за нещо като backpacker (на турски „klošar budala”).
След дълго чакане в края на юни най-после дойде денят за излитане.
Departure: SOFIA 0715 TERMINAL:2
Arrival: MADRID BARAJAS TERMINAL:4S ARRIVAL TIME: 0945
Operated by Bulgaria Air
Aircraft: Airbus 319
Registration: LZ – FBF
Тук ясно се вижда, че 4 самолета на Wizz са нощували в София.
Нашият LZ - FGF
Полетът беше почти пълен. 4 човека в бизнес класа (където места достолепно бяха заели Валери Божинов и Николета Лозанова) и само 3 празни места в икономична класа (или „икономическа”, както обичат да я наричат Bulgaria air), което по мой сметки прави обща затовареност от над 90%. Голяма част от пътуващите бяха български семейства с малки деца. Имаше и 7-8 испанци, както и една група роми с огромни ланци (които се държаха доста възпитано, явно са натрупали опит в летенето). Качихме се през ръкав и излетяхме точно навреме по RWY 09. Последва остър ляв завой и София лъсна пред нас в цялото си великолепие.
Предварително бях направил чек ин в интернет на места 6А и 6В. Никога до сега не бях сядал толкова напред в самолет. Местата бяха хубави с изключение на факта, че двигателят малко ми пречеше да снимам през прозореца.
Обслужването на борда беше добро през целия полет. Кабинният състав се състоеше от една добреизглеждаща главна стюардеса + момче и момиче, които ми приличаха на дечица. Особено момчето ми изглеждаше като на 16!Бяха много учтиви и внимателни. Направи ми впечатление, че пред нас имаше 2 деца, които пътуваха без родителите си и главната стюардеса им обръщаше изключително внимание и ги обгрижваше много старателно. Даже мисля, че като цяло беше прекалено добра – по едно време десетките деца в самолета се събраха (деца са все пак, не ги свърта) и образуваха компактна орда, която взе да снове по пътечката. Особено досадни бяха като надушиха, че в бизнес класата се вози Николета Лозанова – редовно ходеха да надигат завеската и да я зяпат... Никой не им направи забележка. Както и да е, аз си се наслаждавах на полета. Само в един момент се стреснах от един австрийски боинг, който ми се стори, че прелетя перпендикулярно точно над нас... Трябва да е бил поне на 1000 фута, но на мен ми се стори все едно са 10 метра... Както и да е...
След около 3 часа във въздуха вече нахлувахме в Испания през Каталуня. Едновременно с това запонахме и снижение, така че успях да добия по-добра представа за испанския ландшафт.
На юг от Мадрид направихме завой на 360 градуса едновременно снижавайки (предните дни на радара бях забелязал същото упражнение от самолетите на FB). Последва меко кацане на RWY 33R.
Царството на Иберия!
Слязохме през ръкав и се озовахме в така прехваленото летище „Барахас”. Имах много големи очаквания тъй като бях чел, че терминал 4, на който кацахме, е нов и дори е спечелил награда през 2006 г. Реалността обаче ме порази като кофа студена вода махмурлия. Вътре в терминал 4S липсват каквито и да е табелки или отличителни/сигнални знаци на какъвто и да е език. Едно голямо нищо! На всичкото отгоре терминалът е построен на няколко различни припокриващи се нефункционални етажчета, между които човек трябва да се предвижва чрез сложна система от асансьорчета и ескалаторчета (разбира се необозначени)... Това доведе до известно лутане от наша страна. Смятам, че грешката не беше единствено в моя телевизор. Все пак съм бил на по-големи летища, където не съм срещал никакви проблеми. Бих добавил в своя защита и факта, че Валери Божинов, който предполагам е летял стотици пъти до какви ли не летища, също се загуби из „прекрасния” терминал... Освен това накрая, когато намерихме бюро информация и бяхме опътени чрез активно сочене с нокът, което ни даде шанса някакси да открием безпилотното влакче водещо към терминал 4 (забравих да споемна, че 4S няма ленти за багаж), на практика се събрахме с голяма част от българите от нашия полет (някои от които активно попържащи лабиринта, през който бяха принудени да минат). В крайна сметка си взехме багажа, яхнахме Aeropuerto Express (най-удобният и евтин транспорт до града) и след половин час се озовахме в красивия Мадрид.
Предполагам, че повечето от вас са посещавали испанската столица, така че няма да се впускам в подробности. Трите ни дни престой минаха неусетно, но бяха оползотворени на 100%, оставяйки у нас много приятни спомени от Мадрид. Едно от двете неща, които пуснаха горчилка в кацата с меда, бе фактът че градът е пълен (буквално гъмжи) от просяци и разни амбулантни търговци, които все искат нещо от теб... Другото бе, че явно английският език е забранен в столицата на Испания... Или поне никой не си е направил труда да го проговори... При това говоря за хората, които директно си вадят хлабя от милионите туристи посещаващи града – продавачи на сувернири, шофьори, хората по музеите, рецепцията на хотелчето ни – никой така и не успя да издаде вопъл или поне стон на езика на Шекспир... Мога дълго да разказвам как трябваше да правя рекламация на закупен сувенир използвайки чупки в кръста, мимики и жестове или как за да разбера къде точно е стадион „Сантяго Бернабеу” трябваше да имитирам Кристиано Роналдо... На края на престоя ме боляха ръцете от „говорене” с испанците...А те горките май в крайна сметка ме помислиха за някакъв ексцентричен „Ingles”, специализирал пантомима... Както и да е...
И така в крайна сметка дойде време да потегляма за Италия. И тук вече стана страшно. Полетът ни в посока Рим бе в неделя. Сутринта си оставихме багажа на рецепцията и отидохме да разглеждаме музея „Прадо”. Натъкнахме се обаче на изненада – пътят ни минаваше през улицата, на която е разположен испанският Парламент. Тя обаче беше блокирана. И не само тя – оказа се, че целият център е опасан на стратегически места от железни барикади...А между тях щъкаха сума ти жандармеристи, конни и обикновени полицай... В небето пък кръжаха хеликоптери. Явно нещо се готвеше...
Дойде следобядът, ние си взехме багажа и в лек тръс поехме към спирката на Aeropuerto Express, която се намира точно в центъра, до фонтана Сибелес. Когато пристигнахме се материализираха най-големите ми страхове... Целият център беше затворен за движение – нищо не се движеше, нито автомобили, нито градски транспорт, нито таксита, нищо... Вместо тях центърът бе пълен с мравуняк от хора, които се стичаха към фонтана Сибелес. Вече ми стана пределно ясно – испанците бяха изчакали уикенда, бяха се наспали и бяха решили да си спретнат едно масово протестче, ефективно блокирайки столицата си... В този момент вече си представях как не успявам да излетя от Мадрид и се присъдинявам към огромната армия на просяци и скитници, бродеща из испанската столица... Все пак успях да се съвзема и да отложа планирането на бъдещия ми клошарски живот... Въоръжен единсвено с мрачна решителност реших да си пробия път през тълпата до центъра на площада, където предните дни бях видял бюро за туристическа информация. След известно блъскане и бутане в един момент усетих как правя скок и... се озовавам на средата на улицата, където изведнъж се оказвам сам, без нито един човек в близост около мен. Иска ми се да вярвам, че докато съм правил скока съм изглеждал изящно като лебед в полет или поне като африканска газела, но дълбоко в себе си осъзнавам, че най-вероятно съм приличал на каспичанско магаре с уринарна инфекция... Както и да е, оказва се, че в момента съм на главния мадридски булевард – Пасео де Реколедос и съм се приземил точно пред авангарда на протестния митинг. Гледката беше зрелищна – фронтално срещу мен препускаха няколко хиляди човека, като стадо бикове в Памплона. Признавам си, за момент се поколебах дали да си извадя фотоапарата и да снимам тълпата фронтално, но благоразумието надделя и аз се изтеглих от пътя преди да бъда прегазен от основната маса...
После намерих туристическото бюро, където с досада ми казаха, че спирката на автобуса за летището е преместена на изток от Пуерта де Алкала и трябва да отида пеша до там... И така аз и спътницата ми се затътрихме с чантите, като по закона на Мърфи се наложи да вървим нагоре по баира за да стигнем до целта... Някъде по това време осъзнах, че съм доста фрустриран, тъй като се усетих, че мислено псувам на македонски книжовен език... Какво да се прави, човещинка...
В крайна сметка, след известно сизифовско мъкнене на чантите по баира, накрая се озовахме на спирката и се качихме на нашето спасение, приело формата на жълто автобусче – Aeropuerto express... Сега вече можех да се поуспокоя...
В автобусчето бяхме в компанията на група тлъсти скандинавки. Слязохме на Терминал 1 (low cost терминалът на Барахас), където ни очакваше поредната неприятна изненада. Изглежда испанците бяха сметнали, че не е нужно хората чакащи на терминала да стоят седнали, тъй като нямаше нито една пейка или стол... Единственото кафене бе пълно до горе, тоест там също не можеше да се седне... Това принуждава хората масово да лягат и сядат в ъглите по земята, образувайки компактни групи от клошаруващи... Аз също бях принуден да положа морно тяло на тротоара пред Терминала, върху зона пълна със залепени стари дъвки и следи от повръщано...
Клошарлък:
Както и да е, дойде време да си оставяме багажа и да ходим на гейта. На самите гейтове ситуацията беше доста по-добра, имаше пейки и дори успяхме да намерим свободна маса в едно от кафетата, от която се виждаше следната гледка.
Не след дълго дойде време за следващия ни полет.
Departure: MADRID 18.30 TERMINAL:1
Arrival: ROME FIUMICINO TERMINAL:2 ARRIVAL TIME: 21.00
Operated by: Easyjet
Aircraft: Airbus 319
Registration: G - EZFG
Този път затоварването беше 100%. Пътниците бяха разнообразни – монаси и монахини, бизнесмени, млади туристи (като нас), но най-голямата група бяха родители с деца, които се въргаляха по пода на летището и издаваха пронизителни писъци (децата, не родителите). Повечето от пътуващите бяха италианци. Самолетът закъсня с пристигането си от предния курс. Това, както и огромната опашка, която се беше подредила за излитане, стана причина да отлепим с около 40 минути закъснение. Явно закъснението беше предварително заложено в полета, тъй като в Рим кацнахме едва 5 минути след уречения час.
Самият полет бих определил като „uneventfull”. Самолетът беше почти нов (на 2 години), мястото ми изглеждаше нито твърде широко, нито твърде тясно. Доволен съм общо взето.
На опашката за пистата!
Екипажът се състоеше от 3-ма нежни испанци с меки китки и една набита мускулеста испанка, която почти не се показа през цялото време (за разлика от тях пилотите бяха англичани). Честно казано на испанците явно въобще не им се работеше, толкова туткави и флегматични стюарди не съм виждал никога. На всичкото отгоре докато обслужваха пътниците с грациозни артистични движения, по лицата им сякаш се четеше някакво отвращение към човешката маса заела места в самолета. На мен лично ми беше забавно, за разлика от жена ми, която сериозно се изнерви докато чакаше да си купи нещо за ядене... Аз се питам друго – как Easyjet бяха успели да оформят кабинен екипаж само от хомосексуалисти, дали са имали специални процедури за подбор, как са ги изпълнявали, какво са включвали тези процедури, за да се установи, кой е достоен и кой не... Както и да е, такива мисли ме мъчеха докато се наслаждавах на полета и на следните гледки...
Някъде в източна Испания
Тук сме накъде над Балеарските острови
Това вече е северната страна на остров Сардиния
Малко преди да кацнем взехме да захождаме успоредно на италианското тиренско крайбрежие. Последва доста твърдо кацане по 16R (самолетът се клатушкаше до последно).
В Рим вече бяхме ходили, така че този път отскочихме до Флоренция. Горещо го препоръчвам този град, много е красив.
За съжаление като всяко хубаво нещо и нашата почивка завърши и стана време да се прибираме.
Departure: ROME 9.55 TERMINAL:3
Arrival: SOFIA TERMINAL:2 ARRIVAL TIME: 13.05
Operated by: Bulgaria air
Aircraft: British Aerospace 146 - 300
Registration: LZ - HBE
След успешен чек-ин отидохме на нашия гейт. Там обаче ни привикаха и ни казаха, че трябва да ни сменят бордните карти понеже „от София дойде друг самолет, а не този, който очаквахме”. Предполагам са очаквали Jumbo jet, а в крайна сметка дойде Jumbolino .
Нашето Jumbolino
Разни посетители на Фиумичино
Затоварването беше отчайващо – нямаше и 40 човека, което прави някъде около 36%. Няколко трансферни чуженци, един италианец и останалото българи на пределна възраст (предполагам и те са били на гости като нас).
Мощно излитане по RWY 25, набиране на височина над Тиренско море, после остър ляв завой и ново навлизане над Апенинския полуостров.
Това са езерата Албано и Неми
Стюардесите (3 на брой) се справиха доста добре, а и трябва да призная, че освен това бяха и сексапилни... Забравих да спомена, че новите бордни карти, които ни бяха дали се оказаха дублирани с тези на двама други човека... Слава богу самолетът беше полупразен, така че нямаше проблем. Бае-то съссигурност не е най-удобното самолетче на света, добре че имаше много свободно място около нас.
Прелетяхме над Далматинското крайбрежие, което бяхме посетили само преди месец. От горе също е красиво.
Каньонът на река Неретва
Полетът завърши с изключително меко кацане по 09, самолетчето се приземи като девственица в кадифен чаршав или като муха в каца с мед (което от двете си изберете). Жена ми дори не успя да разбере, че сме кацнали и ме попита няма ли най-накрая да долепяме пистата . Едно голямо браво за пилота (може би си внушавам, но като цяло българските пилоти кацат доста по меко от колегите си).
Така завърши нашето южноевропейско турне, а съответно и моят блог.