От нямане кого да взема за компания (половинката ми отказва поради куп причини, включително че няма кой да гледа кучето), навих майка ми. Така и така ще летим, аз финансирах пътуването. А то се оказа много евтино – няма и 150 лв. за двете за път, а хотелът – 55 евро и само на километър от летището. Използвах смяната на зимното и лятно разписание на Уиз и взех билети за два последователни дни – събота и неделя. По същото време имаше до Валенсия на сходни цени, но на мен много ми се ходеше в Германия.
Полетите:
- Код: Избери целия код
Номер на полет Тръгва от Дата на заминаване Пристига в Дата на пристигане
W6 4331 София - Терминал 1 24. Март 2012 06:05 Дортмунд 24. Март 2012 07:45
W6 4332 Дортмунд 25. Март 2012 08:00 София - Терминал 1 25. Март 2012 11:25
С наближаване на пътуването осъзнах, че не просто сменят зимно с лятно разписание, но и по същото време сменят часовото време. Т.е. не само ще съм в друга часова зона, но и няма да знам колко е часа!!! Разбира се, разчитах на смартфона да си знае колко е часа, а на не-умния тел. да си остане на българско време, за да прекалкулирам. От скоро имам и часовник, избран с помощта на един друг форум (колко излишна вещ – нали всички имаме телефони), който, оставен на българското време от преди смяната, щеше да показва немското след смяната на времето. Още повече, че часовникът показва дните на седмицата на немски.
Майка ми беше много ентусиазирана – никога не е излизала извън страната, а и не е летяла със самолет от началото на 80-те.
От мерак ни чекирах през сайта на Уиз от първите – за отиването бордните ни карти бяха с номера 3 и 4, а на връщане – 1 и 2. Не очаквах да има много хора на този полет, защото до последно се задържаха ниски цени. Да, ама не. В чакалнята беше пълно с народ, особено с мургави сънародници. Интересно, повечето от тях бяха с разпечатани бордни карти – ползват интернет. Ясно защо навън ни гледат с подозрение, като чуят, че сме българи – представени сме предимно от мургави събратя. За пръв път на полет на Уиз, обаче, виждам толкова много „роми”.
Предстоящата смяна на времето беше повлияла на хората. На гейта имаше един господин, когото върнаха. На бордната му карта пишеше вчерашна дата, а за дестинацията не успях да чуя. Много депресиращо – рано сутринта, в 5 и нещо, да разбереш, че полетът ти е бил вчера. Човекът отчаяно се опитваше да се свърже с някого по телефона...
Напористите ни сънародници се предредиха на опашката и ние останахме за второто автобусче. Знаех, че никой не се натиска да лети в опашката, но не би – бяха ми взели „моето си” място на последния ред. Докопах се едва до 3 реда по-напред, но до прозореца. Не може спотърска душа да я оставиш без прозорче… Напълнихме самолета почти до горе. Естествено, място за ръчен багаж нямаше, раниците ни пътуваха в краката.
Витоша преди изгрев:
И вече високо:
Това долу си представете, че е Балатон. Той си е, но имаше полупрозрачна облачност:
Едно летище в района:
И Алпите от далече:
Вече над немско:
След кацането се устремихме към автобус 440, който трябваше да ни закара до Зоопарка. За мое разочарование, шофьорът не говореше английски. Е, моят немски беше достатъчен за zwei karten. Транспортът се оказа наистина скъп – по 2,4 евро на качване. Може би е мой пропуск, че не разучих за някакви еднодневни билети, но сайта на градския транспорт там е само на немски. Затова пък имаше всякакви карти и маршрути, така че да планирам пътуването по спирки. И имената на спирките се изписваха на таблото зад шофьора, за да не се загубят и без това загубените чужденци.
Ботаническата градина:
Почти стигнахме:
Зоопаркът е сравнително голям и пълен с животни. Пристигнахме тъкмо навреме, за отварянето му в 9 ч. Докато обиколим и се напълни с деца.
Синьо небе!!! Въздухът беше кристален, като в ранно утро в Рила. А е индустриален район…
Гордият татко:
Ама е хубавец, а:
И неговите baby lëwen (на снимката е само едно):
А този се разхождаше съвсем свободно по алеите:
Ленивецът си имаше дървесна система, по която обикаляше из цялото помещение над главите на посетителите. Като му писне, си имаше отклонение, за да се върне в клетката си:
Тук ме дадоха за храна на тигрите, но аз ги опитомих
Това е дървото, което те гледа. Има хиляди очи:
Следващата спирка беше Кауфланд. Отидохме с автобус 449 и после за две спирки с метрото. Метрото не говори, не си казва спирките и въобще – трябва да броиш, за да знаеш къде да слезеш. Иначе извън града е над земята и е много симпатично.
Кауфланд е мястото, от което натоварихме котешка храна и подаръци за близки и далечни. Напълнихме си раниците и май се поуморихме.
Взехме метрото до центъра, където по план трябваше да се разходим и да видим забележителностите. Но нещо не ни вървеше разходката, а и ми се обадиха служебно, за да получа спешни задачки за понеделник. Е, минахме през пазара на цветята, видяхме едно-друго, но ранното ставане си казваше думата.
Това много ми хареса като идея. Искам и в София такива. А съвсем наскоро видях, че всъщност си имаме, но са на бул. България, малко преди моста на НДК. Е кой да ги види от автомобила…
И първообразът:
Прекосихме центъра и се отправихме към централната гара, за да потърсим превоз до летището или гара Холцвикеде (където е хотела). Решихме да хванем влак, за повече колорит. Чакахме 5 минути на опашка на информацията, след което реших, че е по-добре да проверя автоматите за билети. Оказа се, че те са по-интелигентни, отколкото съм мислела – знаят чужди езици, знаят къде е пътника и предлагат накъде да отиде. Добре че имахме монети – носех си от предишни пътувания един джоб с метални евра. Оказаха се животоспасяващи
Влакът дойде на минутата, но тръгна с 5 минути закъснение. Пристигна, обаче, по план.
Хотелът ни се оказа много странен – заключена врата. Звъннах на звънеца и една жена каза, че след 5 минути ще ни отвори. И така се оказа – само че дойде от към улицата. Вероятно хотелът е празен, а рецепционист, който постоянно да стои там, няма. За съжаление дамата не беше добре с английския, а аз – с немския. Дотолкова не се разбирахме, че тя ме свърза по тел. с някакъв господин, чийто английски беше разбираем. Не можехме да се уточним за плащането – аз мислех, че са дръпнали пари от картата ми, а те искаха да им платя кеш. Дадоха ни стая на 3-тия етаж, като капак за многото ходене
Моята кола!!! Само дето са сменили цвета и номера.
С майка ми решихме да починем 10 минути и да разгледаме селцето. Има две църкви, река, парк.
И комари като врабчета:
Свечери се и се прибрахме. Хотелът беше тъмен и заключен – ключът на стаята ни отваря и външната врата. А дали същия ключ отваря и другите стаи? Нали съм бъзла, като се прибрахме, заключих стаята (как не я залостих с мебели) и оставих ключа в ключалката – нека само да се опитат да влязат!
На следващата сутрин станахме навреме, събрахме багажерията (как точно – не е ясно… само с ръчен багаж и купища подаръци не е лесно да се съберем в две раници по 55/40/20 см). Притеснявах се, че ще ми вземат две неща на проверката – хайвер от 125 грама (бях готова да споря, че тегло и обем са различни неща; това да не е вода…) и една пинсета, лекомислено купени от града.
От хотела до гарата е близо – 5 минути пеша. Сигурно от гарата до летището са още 15, но ми се стори на гугъл мапс, че в последната отсечка няма тротоари и няма къде да вървим. Затова си изчакахме автобусчето. То дойде навреме и го караше симпатична дама с перфектен английски. Кой знае защо поиска да види билетите ни за влака. Шатъл-буса се оказа двупосочен – до (забравихколко – следобяд някъде) часа можеш да се върнеш обратно със същия билет. Но ние бяхме еднопосочни, по обясними причини. Е, искаше ни се да „забравим” да се качим на самолета, но няма как – в понеделник сме на работа, а в София ни чакат любимите хора…
На секюрити-чека ми взеха хайвера, но нищо не казаха за пинсетата. При все, че е метална и с остри ръбове. После им писах на мейла, че тегло и обем са различни неща, а те ми отговориха, че в директивата е 100 мл или еквивалент – което значело, че те не са длъжни да мерят обема на всичко, а гледат какво пише на етикета – ако има тегло – тегло; ако има обем – обем. Реално погледнато е така. Въпреки че по законите на физиката не е.
В чакалнята пред самолета бяхме едни от първите. Но за 1 час се натрупа такава навалица и не издържах и се наредих зад първата група ентусиасти с надеждата да ни пуснат. Естествено, извикаха приоритетните и толкова време се бавиха с нашето пускане, че един от групата ни вдигна лентата и ние нахлухме. Този път се докопах до последния ред. На отиване с майка ми седяхме една до друга и една дама се настани до нас на третото място. Този път приложихме друга тактика – в двата края на седалката. Разбира се, никой не дойде между нас. Имаше още много малко свободни места и пак много роми. И за първи път седящите пред нас ми причиниха неудобство – наведоха си облегалките на макс, без да ги интересува, че зад тях има хора…
Този господин си подготвяше самолета:
Леко призрачно е с тази облачност:
Алпите:
Не разбирам унгарски, но този надпис от вътрешната страна на тоалетната ми звучи като „Затвори вратата, БЕ!”
И Витоша:
За мое съжаление не се уредих с дневно кацане по 09. Градът е от по-високо. Поне беше слънчево
Много хубава разходка беше! Още повече, че майка ми е много щастлива. Но все още има културен шок…