Имах някаква бегла идея за Райън и нищо конкретно като впечатления. Но с купуването на билетите информацията започна да пристига в мозъка ми на порции: много са нагли, изоставят пътници, но пък им връщат парите (какво като ми върнат стоте евро, с тях не мога да се върна в София), има едни фанфари при пристигане навреме и т.н. Леко се попритесних, ама нали сме в ЕС, ще мрънкам, споря, търся права и т.н., ако стане проблем. Дано да не става, ама знае ли се…
Нова за мен авиокомпания, но и ново летище – Пловдив, а и още едно – Станстед. Преди две години кацнах на Лутън с Уиз и още не мога да им простя 30-минутното чакане на втора стълба за самолета. Сигурно и Станстед е малко летищенце и не очаквах кой знае каква английска точност. Но пък с нетърпение чаках да видя Лондон отново!
Дългоочакваният ден настъпи, полетите са:
- Код: Избери целия код
Outbound flight details - All times are local
From Plovdiv (PDV) to London-Stansted (STN) No Taxes
Flight Number FR1837 23 March 2013
Departs Plovdiv (PDV) 12:25
Arrives London-Stansted (STN) 14:00
Return flight details - All times are local
From London-Stansted (STN) to Plovdiv (PDV) No Taxes
Flight Number FR1836 26 March 2013
Departs London-Stansted (STN) 06:30
Arrives Plovdiv (PDV) 11:50
Чудех се с какво да отида до Пловдив – автобус, влак, да си взема колата и да я оставя на паркинг там. Накрая мъжът ми ме закара, взехме брат ми и семейството им и отидохме на летището.
Леко ме притесняваше времето, защото в София предната вечер духаше наистина силен вятър, за Лондон се очертаваше също вятър, а и голям студ, дъжд и даже сняг. Две години по-рано по същото време в британската столица имаше цъфнали дървета, надявах се на по-топъл, гълфстриймски климат, но не разчитах много на това. Обух ботушите, облякох stormlock-якето на Jack Wolfskin, взех шапка и ръкавици.
В 10 ч. вече имаше пътници в сградата на терминала, но не бяха отворили гишето за дроп-офф. Брат ми ме беше помолил да взема с нас едно портативно кантарче, за да си мерим багажите, с уговорката то да пътува в куфара, заради куката (да не решат, че е оръжие). Куфарът му беше точно 15 кг и 200 грама. За 200 грама не правят проблем, но един преди него е бил с 3-4 кг над и са го пратили да преопакова. Ръчният ми багаж беше точно 55/40/20 и тежеше ~9 кг.
Летище Пловдив е посветено на Райън. Единствен полет за деня, всички погледи са насочени в него. Първо се минава през служител, който проверява бордната карта, иска багажа да се сложи в рамката и чак тогава се отива към секюрити чек. На секюритито всички, без изключение, се събуват. Вратата е настроена на супер-макс и всичко пищи. И аз, естествено, пищях на вратата (пусти банели, значи…). Една кака ме провери и продължих нататък. Нататък се оказа магазин и малък салон с 3-4 гейта. Видях къде въдворяват приоритетните – в една клетка, за да ги пуснат първи. Естествено търсех екран, за да разбера кой е нашия гейт. Около мен ме поправиха, че е единствено полет и няма как да си сбъркам гейта. Да де, това ясно, ама нали трябва да се напъхам първа в самолета, затова се интересувах. Е, не е трудно да се установи – там, където е поредната „рамка” за мерене на багажа. Седнахме, чакахме, снимахме се… Спотърската ми душа не издържа и се занесе до рамката за багаж, за да вляза първа, естествено. Там вече имаше (седящи), но като видяха мен, синдромът на овчата опашка се задейства и 30-40 човека се наредиха след нас. По едно време дойде служителка да ни каже, че полетът от Лондон закъснява, да не стоим така. Как ли пък не, ще ми вземат мястото до прозореца, ще си стоя
Всякакви хора пътуваха към Лондон – англичани, живеещи в Бг, англо-български семейства с деца и без деца, английски алкохолни туристи, гастарбайтери, от малцинствата. Типичните туристи като нас бяха много малко.
Най-накрая самолетът дойде. Красив!
Докато се изнижат пътниците, минаха още 15 минути. Последните бяха тройка полу-пияни английски младежи – неприятна гледка…
Поведоха приоритетните и щом ги накачиха в самолета, пуснаха и нашата тълпа. Духаше страхотен вятър и ние почти летяхме. Естествено се насочих към задната врата и се настаних до прозореца. Брат ми и семейството му седнаха по-напред, преди крилото.
Ето кой дава манжда на самолетите
До мен пътуваше симпатична дама, а между нас беше празно. Единственото празно място в целия самолет! Добре че не настаниха някой смрадлив.
Ама вятър, а?
И тъкмо заради вятъра, небето беше кристално и се насладихме на гледки. Поздрав за живеещите в Пловдив и за обичащите града (като мен), които не живеят там.
Стара планина
Автомагистрала Хемус (жалко, София е от другата страна; то не може всичко – и гледка към Пловдив, и към София…):
Искърското дефиле и Враца:
Насрещен трафик:
Монтана с язовира:
Дунав, може би при Арчар:
Видин:
Летището на Видин:
Е, свърши хубавото време, започнаха облаците. Затова пък бяха красиви:
И предложиха едно-две глори-та:
Такъв часовник трябва да си купя:
Някъде в сръбско, облаци като овци
Летище Братислава?
Този много бързаше
Кабинният състав на Райън бяха много симпатични млади хора, които непрекъснато се шегуваха помежду си. Ама пусти англичани, всичко казват само на английски (на мен не ми пречи, напротив даже), но етиката изисква да го повторят и на друг разбираем за хората език (немски, например, френски или пък някакъв друг). Хареса ми това, че поздравът към пътниците беше ladies and gentlemen, boys and girls – уважение и към младите пътници. Капитанът се обади на няколко пъти да ни каже за времето, кога ще кацнем и т.н. Въобще целият полет беше от приятен по-приятен
Поглед от вътре
За жалост фанфари за навреме кацнал самолет нямаше (заради закъснението на първия полет), надявах се поне на връщане да ги чуя.
Преди кацането видях, че навън вали сняг. Какво време, а?!
Минахме паспортната проверка и тръгнахме към автобуса. Не успяхме да си купим онлайн билети, нещо системата на national express не работеше добре (същото мога да потвърдя и за опитите за онлайн купуване на билети за зоопарка – пълен провал! Как се справят онези ми ти англичани с електронния живот не е много ясно; но може просто да шкартират навлеците с българско ай пи, като нас) и разчитахме да си ги купим на място. В сградата на терминала има гише, на което симпатичен батко ни продаде билетите – 3 големи и дете, за отиване и връщане. Лесно намерихме стоянката на автобуса ни и той беше там. Настанихме се на първите два реда. Оказа се, че има free wi-fi и всички заджиткахме. И добре че беше този нет, получих важен мейл по работа.
Хостелчето, което резервирахме в последния момент, се намираше на много хубаво място – срещу Кенсингтън гардънс, веднага след Хайд парк. Слязохме на мраморната арка, направихме няколко снимки и се понесохме. Ясно беше, че няма да се върви бързо, защото сме трима натоварени възрастни, двама от които са пристрастени към снимането, а и с дете на почти 10 г. За може би 40 минути успешно стигнахме до хостела. Имах ужасни притеснения за този хостел, основани на ревютата, а и мнението на Jair, който е бил там преди няколко години. Най-вече умирах от ужас заради дървениците (bed bugs) и се бях въоръжила с отровен препарат, канела на прах, етерични масла от какво ли не (прочетено в нета, че уж ги отблъскват), а и брат ми беше взел една голяма туба със спрей – било най-доброто. Носех сгъваемо столче (с английския флаг, колко подходящо), на което натрупахме багажа и с брат ми напръскахме цялата стая, всички матраци от двете страни, одеалата и възглавниците. Предварително „изгонихме” жена му и детето, за да не дишат от препарата. И излязохме на разходка.
Снегът продължаваше да вали. И даже се задържаше по тревата. А вятърът беше бррр. От неприятно нагоре. Но няма как, не успяхме да си поръчаме подходящо време просто защото не ни казаха в кой сайт се правят поръчките
Разходихме се в Кенсигтнън гардънс и се шегувахме, че ще ни окошарят, защото ще изядем кралските патици. Завихме към едно езеро и патиците сами дойдоха. Брат ми извади сандвич и започна да ги храни. Към патиците се присъединиха и два лебеда. Дадохме на единия по-голямо парче сандвич и той се задави – ами ако умре, пак българската следа, ау, лошо
Продължихме на юг, с идеята да видим българското посолство. Снимахме се пред него, а минувачите нямаха никакво съмнение от къде сме. Родни картинки
Роял Албърт Хол
Вече беше тъмно, но отново свихме по една алея в парка с идеята да се приберем по улицата, която разделя този парк от Хайд парк. Да, ама не – влязохме лесно, но излизането се оказа трудно. Знаехме, че в Лондон заключват парковете през нощта, но на табелата пишеше, че това става едва в 23 ч. Само че са ни излъгали и се наложи да прескачаме. Лондон е най-видеонаблюдаваният град и бях сигурна, че ще ни окошарят след не повече от час след това грубо прескачане. Но не се случи. Прибрахме се, проветрихме от провиводървенишкия препарат и уморени заспахме. Тъй като беше събота срещу неделя, цяла нощ пияни младежи вилняха в коридора.
Неделният ден беше отделен за зоопарка. Тръгнахме много рано сутринта (балкански души, събуждаме се по нашето си време), решихме първо да се разходим и да видим някои неща – Биг Бен, Окото, Обелискът. Но първо това:
И плиткото метро – наистина няколко стъпки под настилката:
Нали си падам по самолети…
Някой да има чадър
На път за зоопарка минахме покрай музей на Мадам Тюсо – нямаше време за него, както и за музея на Шерлок Холмс.
Прекосихме напряко през Риджънтс парк и се сетихме за 101 далматинци. За който не е чел книгата или не е гледал филма, те живееха в кокетна малка къщичка до парка, а се разхождаха в самия парк и вечер слушаха крясъците на маймуните.
И после цял ден в зоопарка. За цената му не стана ясно дали е 23 и нещо или 25 за възрастен, всеки плати различно. Или по-скоро на всеки взеха различно. Скъпичко е, но това е кралският зоопарк. Ако искаш
Зоопаркът е малък, но навсякъде е пипнато. Няма един квадратен инч, в който да не е направено нещо, да не е измислено нещо и да е некрасиво. Е, нямат слонове. Имали са, но вече нямат. А пък лъвовете им са азиатски – за първи път чувам, че има такива. Естествено, са от Индия. И от скоро имат тигри, но проглушиха света с тези тигри. Това се казва реклама
Независимо от високата цена, зоопаркът беше пълен с посетители.
Към 16 вече се бяхме наситили на животни и решихме да тръгваме. Служител в зоопарка ни каза, че най-близката спирка на метрото е Camden town, но не ни предупреди, че в неделя е затворена до 17:30. Е, разбрахме, когато стигнахме. Разходихме се 30-тина минути наоколо, купихме малко подаръци и се метнахме на железния кон, за да се приберем и почиваме.
Нощта неделя срещу понеделник беше необичайно тиха. Явно пиянстващите са бяха заминали.
В понеделник трябваше да разгледаме всичко останало. Започнахме от Bank of England и нейния музей. На входа се минава секюрити чек и е забранено да се снима вътре. Най-интересното нещо в музея е истинско златно кюлче, което можеш да пипнеш (само с една ръка) и да усетиш колко е тежко. 5 камери те гледат междувременно, докато се чудиш дали е истинско злато или не
Следващата цел беше Гринуич. По пътя мернахме въздушната линия на Емиратите:
По погрешка (моя, естествено; всички навигационни грешки и пропуски са мои, но пък и всички верни решения за посока и начин на придвижване) слязохме в самото селце Гринуич (доколкото е селце, а не част от мегаполиса). За щастие, обаче! Намерихме книжарница, в която продаваха книги по един паунд. Леле, намерихме рая! Рай, рай, ама свръхбагаж? Исках да купя много, много книги, но нямаше къде да ги нося. Взех само три, за сметка на това и трите за мъжа ми – така и така страда сам в София. Знаех, че той ще им се зарадва много, а и без това исках да му се извиня с нещо за това, че го изоставих за няколко дни. Но нямаше как и той да дойде…
Имах такава кола…
Ама такава нямам…
Симпатичното момиче от книжарницата ни упъти как да стигнем най-бързо до обсерваторията. Там се оказа, че входът не е безплатен, а задължително искат да платиш 7 паунда на човек. Със звездичка е отбелязано, че толкова би струвал входът, а всъщност е безплатен. Платихме, разбира се.
В градината на обсерваторията ни посрещна главната гринуичка катерица (всъщност катериц). Разкош! Съжалих, че не взех в себе си лешници (а бяха останали в хотела), но пък го почерпих със сушено манго. Не беше очарован, но все пак от любезност взе, даже яде.
Меридианът:
Това да се знае, че прането не винаги го крият:
След тази разходка, натоварени с книгите, трябваше да видим и малко забележителности – Трафалгар, Пикадили, двореца… Малката много искаше да се вози на двуетажен автобус. Качихме се за една спирка, от Трафалгар до Пикадили. Малко снимки и към двореца. От там, вече смъртно уморени, се прибрахме. Пак останаха невидяни неща, нямаше време за музеите, но следващият път.
Ето колко много студено беше:
В последния ден трябваше да станем много рано, за да си хванем автобуса за летището в 3 ч. Вечерта бяха дошли нова група крещящи и ние с удоволствие си събирахме шумно нещата в малките часове. Не че това ги впечатли, те си бяха будни.
Този път по-бързо стигнахме пеша до Марбъл Арч, за 20-тина минути. И автобусът дойде почти веднага, но нямаше нет в него. Шофьорът загаси осветлението и всички заспаха.
На летището вече имаше огромна опашка от пътуващи с Райън да си оставят куфарите. Една притеснена жена само с ръчен багаж отчаяно се опитваше да го напъха в рамката, но не успяваше. Беше не повече от 40/30/25, но ширината й беше в повече.
След 20 минути чакане, брат ми успя да предаде куфара, отново с тегло 15,200. Бяхме разпределили багажите така, че да пасват на ограниченията, включително книгите бяха наместени. Част от храната за из път стоеше по джобовете на якетата. Ех, защо не си купих такова яке с 1000 джоба… За следващият път непременно!
На секюрити чека на една жена й отвориха ръчния багаж и започнаха да го преглеждат едно по едно. Съжалих я, сигурно ще си изпусне полета заради това… Минах първа на проверката, този път не ме събуха и не пищях на вратата. Седнах да изчакам моите хора и хоп – поискаха да проверят едно по едно нещата в единия от техните багажи. Ужас, вече виждах как изпускаме полета и се молим на Easy да ни продадат 4 билета до София!!! След кратка проверка се оказа, че в чантата има едно плодово млекце, което малката трябваше да изяде на закуска преди да минем проверката. Но в бързината сме го забравили в чантата. Служителят беше така любезен да разреши на детето бързичко да изяде по-голямата част от нещо. И всичката електроника от тази чанта я провериха със специални скенери. Видяха, че не сме (много) опасни и най-накрая ни пуснаха.
Озовахме се в огромен салон, в който гейтовете се обявяват в последния момент. Ясно, както и в Лутън, няма достатъчно гейтове, а има много полети. Т.е. всичко ще е на юруш
С брат ми стояхме под монитора и си говорехме, когато мина едно момче и мило ни каза – Чух, че си говорите на български, нашият полет до София е в 7 и нещо. О, любезно отговорихме ние, нашият е до Пловдив и е малко по-рано
Явно той не знаеше, че по същото време са два полетите до България. С обявяването на гейта тълпата нашенци се втурна нататък. Успях да изпреваря част от тях и се наредих на опашката в първата една трета. Знаех, че имам шанс за място до прозореца. До мен беше притеснената жена с леко по-дебелата чанта. Опитах се да я успокоя, че няма да я карат да я слага в рамката, защото очевидно е малка, докато моята раница задължително ще поискат да я мерят. Явно летеше за пръв път с НТА и може би за пръв път сама. Дожаля ми.
На изхода, естествено, поискаха от мен да си меря раницата в рамката. Вече имаше хора, които преопаковаха, суетяха се, не исках да съм на тяхно място. Обаче раницата ми беше точно по мярка на рамката и ме пуснаха. В галоп се насочих към самолета (пеша, тука няма автобуси, ръкави, глезотии). Бях първата, която се качи на задната врата – просто с жестове попитах момичето, което пазеше да не се минава под крилото, дали мога да отида натам. Всички преди мен следваха овчата опашка към предната врата на самолета, но след мен тръгнаха и други.
В задната част на самолета заех последния ред (32) в ляво. Предният и в ляво, и в дясно, бяха „маркирани” с emergency kit-ове, явно да не се сяда там. Ясно защо, стюардесата обясни, че чакат пътници с намалена подвижност. Докараха едната група от тях и ги настаниха в дясно. Останалите пътници много искаха да седнат на другия маркиран ред седалки, но стюардесата не им даваше. В един момент по-нахалните завзеха мястото. Ах, тези българи…
Самолетът се оказа пълен до пръсване. Нямаше нито едно свободно местенце. И тогава стана скандалът. Пътниците с намалена подвижност, които настаниха на ред 31 дясно, се оказа, че не са си прибрали ръчния багаж в багажниците над тях. Стюардесата поиска да го вземе и да го приберат в общия багажник, но се започна един спор на лош английски, че били платили допълнително за този багаж, а не е трябвало, че не могат да го чакат на лентата с багаж, защото са с намалена подвижност и т.н. Дойде втора стюардеса, която също се опита да убеди дамата, но тя беше непреклонна. Може би след 15 минути друг пътник се съгласи да сложи техния багаж при краката си и най-накрая тръгнахме. Явно пак нямаше да има фанфари за навременен полет
Вече над континента. Това моренце все ми се крие в облаците:
Летище Скипхол?
От вътре:
Капитанът почти не се обади, явно е бил вбесен от пътниците, заради които закъсняхме. Лек полет, слънце от моята страна, тук-таме гледки.
До мен пътуваше симпатично момиче, живеещо в Белфаст. През цялото време четеше книга. Разменихме само няколко думи, от които стана ясно, че в Белфаст никак не е студено, за разлика от Лондон. Всъщност, ясно защо е пълен самолета: това са хора, прибиращи се за католическия Великден в Бг.
И над Пловдив облаци:
А на летището ме чакаше любимият мъж, за да ни закара по домовете – какво по-голямо щастие от това
Първи полет с Райън: много добро впечатление, приятен екипаж, чисти самолети. Лондон – трябва пак да се ходи. Има толкова много за гледане, не можах да стигна до няколко музея, но – следващият път, дано да е за повече
