Малко от местните посетители. Ако летя с American поне докато чакам минава доста трафик покрай ръкавите. United и Northwest са на други терминали и тук не минава нищо освен тези А-320 боядисани с грозните нови цветове на United.
Е-170:
А-320. Поне е с старите цветове. Много по добре изглежда според мен.
Това е Concourse C. Част от първи терминал. Всичко там е United. Там има 32 ръкава. Оттам тръгва и Луфтханза. По принцип Луфтханза пристига на пети терминал и после го буксират до първи терминал от където тръгва.
Един А-320 на Jetblue спря на ръкава точно пред моя прозорец и блокира всичко. Пилота гледаше смешно...
Най накрая дойде и моя самолет. DC-9-51 на Northwest Airlines. Този вече е пребоядисан с цветовете на Делта. След като Northwest и Делта стнаха една компания всичките самолети постепенно почнаха да ги пребоядисват. Според мен ливерията на Northwest е много по готина но уви...от сега нататък ще трябва да гледаме Делта. Този DC-9 е от по-новите и е само 30-годишен.
Не мина много време докато го приготвят...може би около 25 минути. Време да се качваме. Аз бях от първите понеже имам място най отзад. Мисля че беше 30F. Ето и как изглеждаше през прозореца след като ни избутаха.
Салона...не е зле за 30 годишен самолет.
Седалките също. И мястото за краката не беше зле.
Запуснахме и изрулирахме към писта 22L. Двигателите издаваха едно ритмично "боботене" което честно казано беше малко зле. Незнам дали на всички DC-9 e така. Иначе е голям кеф да се седи до двигателя. Пред нас имаше 5-6 самолета и след като ги изчакахме беше наш ред. Излитане. Вижда се част от товарния терминал:
И ето малко влакове за феновете:
Ляв завой към Детройт ни прекарва върху града.
Минаваме малко встрани от центъра. Виждат се небостъргачите и основната магистрала която върви през града. Точно по нея отидох до летището.
Над езерото Мичиган се изкачихме над облаците.
Дадоха ни по едно питие. Така летяхме около половин час и почнахме завой към Детройт:
Уцелих и залеза. Забележете дъгата над облаците. За пръв път виждам дъга в полет.
Наближаваме Детройт. Ето някаква писта за състезания.
Снижаване. На снимката може да не се вижда но според мен Детройт не е кой знае какво. Не напразно казват че е голяма дупка.
Кацане и реверс:
След доста дълго рулиране най накрая спряхме. Още много DC-9 имаше наредени. Е тоя поне е с старите цветове...
Снимка на пилотската кабина. Пилота почна да ми разправя как самолета има технологии от втората световна война и че е строен като танк
. Не се и съмнявах...
Тука вече стана зле. Полета от Чикаго закъсня а връзката ми беше само 50 минути. Почна едно бягане...а терминала е почти 2км дълъг. Трябваше да мина през едно подземно тунелче за да стигна до другия терминал от където тръгва полета до Остин. Нямаше време за снимки. Стигнах когато вече качваха хората в самолета. Качихме се в един CRJ-900 на Northwest Airlines(този път боядисан с техните цветове
). Оказа се че самолета е много тежък и че трябвало да слезнат към 5 човека. После пилота се обади и каза че въпреки че сме на границата са им позволили да летят без да слиза никой. Това отне поне 25 минути. През това време екипажа реши да ни развлече и каза на всеки да напише на едно листче колко кутийки с газирано мисли че са взели на борда. После събра листовете и преди да ги прочете каза бройката. Беше 154. Аз написах 160....Ако някой беше отгатнал даваха безплатни билети до Хаваите. Никой не отгатна. Някой друг беше казал 158 и спечели една бира за това че бил най близо до точния отговор.Както и да е. Тръгнахме най после. Дълго рулиране и чакане за други самолети. Поне 10 самолета излитнаха преди нас. Вече беше тъмна нощ и нищо не снимах. Най накрая наш ред. Не се шегуваше че сме претоварени...доста време засилка и отлепихме доста надолу по пистата почти стил Ил-86 в Тайланд. Пилота се обади и каза че трябвало да летим по заобиколен път защото имало много бури. Снимах салона набързо. Пак не беше зле...доста уютен.
Летяхме около 4 часа. Пак по едно питие и едни фъстъци. Останалото се заплаща отделно. По едно време ни удари такава турбуленция че един човек който ходеше по пътеката изхвърча настрани и падна на колене. Нищо му нямаше
. Вятъра доста леко подхвъря такива самолетчета. В интерес на истината точно тогава и аз бях на пътеката(така и видях него) и успях да се държа на крака. Кацнахме в Остин много спокойно и слязохме. Щракнах една снимка на кабината:
Моя приятел ме чакаше. След няколко дни беше време за обратния полет. Този път бях с American Airlines директен полет до Чикаго. Станах рано...полета беше в 6:45 сутринта. Отново бързо чекиране. Ето така изглеждаше
После минах през проверките и се запътих към ръкава. Летището е доста скромно сравнение с чикагското. Ето как изглеждаше терминала:
Стигнах до ръкава 10 минути преди да почнат да викат хората. Вече ме чакаше бясното куче:
По големия(но по млад) брат на DC-9. Пак бях от първите и добре че стана така защото свърши мястото за ръчен багаж...е кофти за тия които бяха принудени да го чекират. За това винаги си взимам места най отзад(и защото е много по яко до двигателите особенно на такива самолети
). До нас чакаха други кучета и слънцето тамън изгряваше:
Бързо рулиране и излитане без да спираме:
Центъра на Остин:
Ето и една снимка на салона. Пак не е зле според мен:
Обаче по малко място за краката.
Дадоха ни по едно питие безплатно. Друго ядене и пиене отново се заплаща отделно. Аз заспах и се събудих чак след два часа. Започнахме снижение към Чикаго. Обиколихме малко за да се наредим на опашката за кацане. Отново над града и сутришното слънце. Пак се вижда центъра.
Магистралата и задръстването което ме чака за да отида на училище след като кацнем:
Снижаваме над града. Един от последните квартали, тука живеех преди 9 години.... Готови за кацане на писта 28.
Друга магистрала. Този път без задръстване:
Кацане. Терминал 2 и кулата.
Спряхме на първи терминал. Той е на American. След като слязох мернах 777 на Аmerican с специалните цветове на "Oneworld". Щракнах му носа. Чакаше полет до Токио май. Както казах когато летя с American винаго има нещо интересно.
Ето и част от втори терминал. С много знамена:
И така....отново вкъщи
