Да, мечтаех си как ще напиша този блог още преди полета. Бях готов със сериозен арсенал от ловки и тънки подмятания, оронващи нечий авторитет. Бях се заредил със словесно гориво за няколко страници болезнен текст, който накрая щях да завърша със познати до втръсване, болезнени коментари относно българската народопсихология. Да, ама НЕ! Ако трябва да перефразирам Уудхаус, ще кажа, че Флай Бългерия надмина очакванията ми съвсем малко повече от невероятно много.
Първите дни на декември обикновено се отбелязват от българския студент в Германия с учене и едно скрито вълнение, като пред среща с близки (а то си е точно това). Броиш си лекциите до края, правят се изчисления от типа- колкото от оня тест по мате досега, толкова от сега до България. Някои не издържат и си стягат куфарите още за първите полети на родния, трибагрен авионосач, други избират екзотиката и не се връщат, но мнозинството от измъчени, български научни ентусиасти остава вярно на традицията и препълва и без това неголемите боинги, за поредната глътка мръсен, софийски въздух. Има нещо сакрално и безсмъртно в това време и в тая традиция: номадското в нас се обажда, душата се готви за домашни подвизи, а аз се отколонявам от темата. Мисълта ми е, че и аз не знам как, ама изчаках до 18.12. и първия ми полет с бг кериър, до страна, която не бях виждал от година. Билети резервирахме средата на Ноември- 280 евро за двупосочен на парче, а на отговора ни “ще си помислим и ще се обадим”, своевременно ни информират, че са останали само 3 свободни билета. Хващаме се на евтиния, капиталистически трик на бг служителите във Франкфурт, тъй като сме замислили семейно събиране в София, след това в Германия и Кипър по- рано тази година. И така- аз още на 17.12. стегнах куфарите за едно четири часа и половина продължило (но създаващо впечатление за безвремие, поради монотонността си) пътуване, докато достигна до Меката на студентстването (и американската армия, но тогава Мека става неуместно) Хайдълберг.
Полетът на другия ден е от 18:55 немско време, така че на 18.12. с брат ми ставаме рано да пооправим стаята, да се хигиенизираме и да свършим работата, останала за последния ден (разбирай поне 12-13 часа задължения, които ние, по стар навик, почти изцяло прехвърляме в тефтерите за 2008). Някъде към обед сме на Хайдълберг мейн стейшън, както казва електронният, подозрително инфантилен глас на тази гара. 25 евро отлитат към касите на Ди Бан (няма да дам превод на български, сами се сещате какво е) и се настаняваме в двуетажната електричка.
Спорно приятно прекарване, завършило с грубости от моя страна, насочени към щурмбанфюрер от средата на миналия век, който от “патриотизъм” ме настъпва и бута, едновременно с това блокирайки багажа ми... И така, оставаше да решим къде да си принтнем билетите, които все още си почиваха на мейлите ни- работа, която не можахме да отложим за две и осма, ама пак не свършихме. Тактиката беше- аз играя страж пред райзебюрото на диВан, докато хайдълбергския човек (демек брат ми) намери къде да принтне билетите. След 30 мин. сме в метрото за към летището с четирите страници превозен документ (ха, нямало хартиени билети). Метрото си е гадорийка- спокойно можеш да си повърнеш и много го правят, и си личи. Франкфурт е типичен град попаднал под жестоките удари на имигрантите- мръсен, много мръсен.
На летището стъпваме към 14.30- 15.00 ч. СЕТ (ЦЕВ на български). Паркираме се на една пейка близо до бюра на Юнайтед, откоято имаме поглед върху неотворените гишета за чек- ин.
Първи сме, но след ок. 30 минути се появяват 3-4 човека и слагат началото на, което в последствие ще се превърне в огромна, триизмерна опашка. Брат ми пренебрегва думите ми, че е безсмислено да се редим, докато чек- ин не е отворен, но се нареждаме и слава Богу. Зад нас се нареждат към сто, сто и двайсет человека и то преди лелките да почнат да обслужват пътниците- час и половина преди обявеното време на излитане. Никакви проблеми на чекирането, дават ми място до перваза, следва оръжейна. 10 гишета, 15 служителя, 60- 70 пътника и… една отворена “врата”. Прихващат се някои вредни, източно- европейски навици виждам. Сичко свалям, лаптопа не провериха дали работи, ОК. Брат ми не е ок- събува обувки, а то от колана било. Отварят 2-3 допълнителни врати едновременно, ОК! Изходът е нещо си 5, май Бе5. Срещам стара приятелка, почваме да се разпитваме и почти пропускаме информацията, че самолетът ще има час закъснение и трябва да отидем на Бе4. 2 часа и нещо обяснявах, защо американската икономика е стабилна в дългосрочен план, въпреки кредитната криза и високата вероятност от скорошна рецесия, споделях прогнози за долара и перспективите в хедж- инвестиции в кошница от азиатски валути и накрая, някак логично стигнахме до: “ама ти слушаш ли ме или сам си говоря?”.
След дълго чакане, самолетът каца и нас ни информират, че остава половин час до излитане, както и че за по- бърз бординг, първо ще се качат пасажерите с места на последните редове. Всичко това е достатъчно, за да изправи контингента от видимо незнаещите Немски и объркани гастарбайтери, които се консултират с младите си сънародници за ситуацията. По някое време почват да извикват последните редове за бординг, при което всичко живо без 6-7 разбрали, скача и отива на бординг. Немците схващат, че с нас тая врътка няма да се получи и останалите редове ги извикват с 5 секундна разлика. Пускат ни по едно “Приятно пътуване” още на влизане в ръкава от служител на еърбега. Вътре обаче ситуацията е сериозна, тъй като изведнъж абсолютно всички пасажери са се събрали там. За около 10 минути прекосяваме съоръжението и влизаме в LZ- BOT.
Посрещат ни 60-тина годишен стюард с леко жална физиономия, който много учтиво ни приветства на борда. Не смея да питам за снимане, щото има много хора зад мен, които и без това са изнервени достатъчно. Местата са с кожен салон на първите четири реда, а ние сме на 7. Аз се чувствам откровено некомфортно в отреденото ми 20 см. пространство за краката, но се примирявам. Навън гледката е Ембраер 170 на Алиталия, А320 и А340 на Луфти и толкоз.
Последва най дългото рулиране, което съм имал- някъде към 20 минути. Веднъж даже капитан Петров изпуска пътеката вляво, спираме като 76 на кръстовище и с два остри завоя влизаме пак в строя. Губя пространствена ориентация, но ми се струва, че излитаме от третата полоса на Франкфурт, не от някоя от успоредните. Много плавно излитане, площадка и убиране на механизацията и оттам до снижението беше спокойно.
Брат ми се запознава със студентка в Кьолн, която седи на нашия ред. Веднага я питам защо не пътува с Джърмануингс, а тя ми казва: “аз докато се реша да резервирам и нямаше билети”. Друга част от вниманието ми е насочена към една девочка от кабинния, на която подчертаната враждебност спрямо всеки на борда, не може да скрие колко и утива униформеното светло зелено. Има още две стюардеси: едната от времето на Балкан, а другата също симпатична и създаваща впечатление, че си върши работата. Пускат по един портокалов сок, след 10 минути сандвич с мъфинче, като аз питам за вегетарянски сандвич, а Балкан-ската стюардеса ме реже- за вегетарянски е трябвало да се обадите преди полета. Дарявам сандвича си, а от солидарност на другите двама получавам техните кексчета. Над Мюнхен, капитан Петров се обажда, но гласът е много тих и нечленоразделен и не улавям съществената информация за височината. Всичко иначе изглежда наред, даже наваксваме малко от закъснението. Пътуването минава в разговори, а по едно време даже старшата идва и ми казва: “момичето с вегетарянския сандвич не дойде, заповядай!” и направо ме тушира. Хапвам набързо студената питка, но удовлетворението ми е наистина огромно. Почваме снижение, като аз пак съм неориентиран. В края на краищата се озоваваме перпендикулярно на 27-а и то не много далеч от прага и аз ставам свидетел на красивата гледка на бягащия маяк. Влизаме на много стабилен, къс финален и опираме за шестица- двата колесника опират леко, а машината “ляга” омекотена от амортесьорите. Реверс и спирачки ни извеждат от полосата в 23.30ч.
Оттам ходене по гишетата и чакане за багажа и ето ни в София! Личното ми мнение е, че България еър се радва на изключително добри пилоти. Кабинният състав не е учтив, но си върши работата. Самолетите също не са последен писък на модата и интериора, но стават. Лесно е да се намерят лоши думи и да се произнасят обидни фрази, но аз останах доволен от пътуването си, независимо от всичко. Независимата оценка на брат ми и “кьолнката” също се изрази в подкрепа на полета. Аз реших да заменя черните очила с поне сиви, когато става дума за България и България еър.
Следва...
