(пускам я като нов topic, че снимките ще станат много за една тема)
Престоят наистина беше приятен и много обогатяващ. За ОАЕ като държава мога да разказвам много, но просто ще препоръчам горещо ако имате път или желание да отделите време на това място, да усетите атмосферата, приказните пейзажи, култура, музика и съвремие на тази феноменална държава, датираща в този си вид от едва 1971 г. Тъй като бях там цяла седмица прогамата беше запълнена добре – посетих 4 от 7-те емирства – Дубай, Шаржа, Аджман, Абу Даби и попивах с огромно желание всичко видяно - може би защото арабският свят винаги ме е привличал и ми се е искало да видя и усетя на живо атмосферата от приказките от 1001 нощ.
Освен задължителните обиколки на Дубай с Бурдж Ал Араб, Бурдж Дубай, квартал Джумейра, пресичането на Dubai Creek с абра, Булевард Sheikh Zayed и небостъргачите, Златния пазар, Музея, Mall of Emirates и ски пистата, Dubai Mall, Deira Center, пътувах и до Шаржа и Аджман, имащи всеки своя специфичен арабски чар и облик. Накрая се гмурнах и в красивия и най-богат Абу Даби – фантастичен град и център на ОАЕ днес. За имащите щастието да са в тази държава бих препоръчал и няколко безценни преживявания, които ще ви харесат: Разходка и вечеря с кораб по Dubai Creek; Сафари + вечеря в традиционно бедуинско селище под звездното небе на пустинята и традиционна музика; плаж и разходка в Jumeira Park Beach, посещение на джамия Sheikh Zayed в Абу Даби (втората по-големина в света след Мека). За мен лично, като обичащ лятото и мразещ зимата, особено очарование имаше за мен това, че преживях всичко това в последните дни на годината, когато съм свикнал на студено и мръсно време тук. Даже запазих билета от Jumeira Beach Park с печат с дата 01 Jan 2009
Но всичко хубаво си има край – дойде и сутринта на 4.01. Багажът бе вече събран и оставаше само да направим check-out от хотела под погледа на загадъчно усмихващия се от портрета на стената във фоайето Sheikh Zayed. Имахме дори и време да се насладим на една последна закуска по къс ръкав на открито до фонтана на хотела. Последва трансфер с автобус до летището, намиращо се на 3-4 км. от хотела.
Отново бяхме на терминал 2, но бе едва към 10.00 и имаше доста време.
Преминахме check-in-а, редейки се в опашка в коридори, оформени с въженца (доста практично между другото). Въпреки притесненията бяхме учудващо под границата за свръх-багаж и всичко мина гладко, получавайки места 7A и 7B. Последваха две scan проверки и ето ни в салона за Departures. За голямо удоволствие на хората от групата там се оказа и Dubai Duty Free магазин с доста голямо разнообразие, който послужи за убиване на още време и утоляване на shopping манията.
На мониторите бяха обявени около 10-тина полети, всички от които с изключение на нашия бяха регионални за Индия, Пакистан, Афганистан и Иран.
Изчакахме полет на UN за Кабул и някакъв полет на Kish Air на пейките в салона, смесвайки се с 30-тина индийци. За нашия полет не беше обявен още Gate, което не беше притеснително предвид факта, че целия този терминал имаше всичко на всичко 4 гейта един до друг (много прилича на нашия Т1, но по-просторен). Най-накрая към 12.15 обявиха и gate 2 за нашия полет.
Изнизахме се бързо и се качихме на буса, в който климатикът духаше яко и беше истински фризер. Това не ни учуди, тъй като бяхме свикнали във всички превозни средства и сгради климатизацията да е до дупка – явно си я държат така целогодишно и просто не я пипат. Все пак това, че месеци наред температурата е около и над 40С си казва думата
Бусът ни понесе по слънчевата писта. Силно се надявахме от BHAir да са се смилили над нас и да са ни подготвили по-удобна машина – но уви – LZ-BHC кротко ни очакваше на същата стоянка, все едно, че не беше мърдал оттам.
А всъщност са обикаляли нанякъде, после видях в Airliners тази снимка – някакъв фен ги е снимал в Luga, Malta на 29.12 – следващия ден след като ни докараха в Дубай – http://www.airliners.net/photo/Balkan-H ... 1460261/L/
Тъй като за полета имаше много хора, бяха необходими няколко буса за превоза им до самолета. Интересното бе, че всеки от тях беше приблизително наполовина пълен и тръгваше без да чака да се напълни, след него веднага заставаше следващия. Явно наземният персонал от неизменните индо-азиатци с тъмни очила така беше преценил. Така пред самолета се наредиха няколко буса:
Екипажът беше различен, командирът попълваше някакви документи в кабината и се поздравихме с помахване през прозореца при качването ни. Вътре ни посрещнаха други, но все така много млади, усмихнати момичета на BHAir. Настаняването и набутването на ръчните багажи отне доста време, но най-накрая всичко беше наред – Boarding Completed! Последва същата safety инструкция и обяснения. Последен в самолета се качи вторият пилот – рус младеж с вид на германец или скандинавец и както се оказа по-късно, наистина такъв. Последва pushback и кратко рулиране по пистата. До нас бяха спряли един карго 727 и Emirates jumbo
Минахме покрай един огромен engineering център на Emirates:
Тези колеги любезно ни изчакаха за излитане на входа на нашия RWY:
Капитанът обяви “Cabin crew – Be seated for take off!” и след кратко ускорение достигнахме V2 и излетяхме. Вляво се вижда новият терминал на Emirates и красивата контролна кула.
Градът бе потънал в топла мараня, над която отново приказно се издигаха кулите.
Отново над изумрудената на цвят вода на Залива и красивите бели облачета.
Не след дълго достигнахме брега на Иран. Преминахме над един интересен остров – по-късно в Google Earth открих, че това е Qushm Island:
Ето и картинка от Google Earth за справка:
Последва приятен обяд – пилешко с ориз, малка салатка, хлебче с масло и отново бухтичка, този път с шоколад.
Този път успях да видя отделни поселища и признаци на живот в Иран.
Най-неочаквано командирът на самолета се включи по уредбата. Представи се като Ивайло Иванов и представи втория пилот (русия младеж) с някакво немско име. Разказа, че ще полетът ще продължи към 5 часа и половина, че летим на 34 000 ft със скорост ~750 Km/h при насрещен вятър от 200 Km/h, а температурата навън е -43С. Обяви също, че по време на полета ще минем над Иран и Турция и че в момента в София вали сняг. Това означаваше, че обратният полет щеше да е с около час по-дълъг отколкото на идване, вероятно заради насрещния вятър, което доста обезсърчи пътниците, но нямаше как.
Скоро иранският пейзаж стана пак лунно-пустинно-планински, но пак – слънчево.
Вече към Турция започнаха да се появяват слове от облаци – всъщност това май беше края на циклона, който беше донесъл целия този сняг и студ над нас и Турция.
Турция бе изцяло покрита от дебели облаци от край до край. По информация от GPS-а тази снимка трябва да е направена точно над Босфора.
При скучния пейзаж навън и липсата на занимание, неудобството на самолета сякаш стана още по-отчетливо. Пътниците дремеха или си приказваха, използвайки ходенето до тоалетна за разходка. Ние бяхме на 7-ми ред, т.е. веднага след първите 6 реда псевдо-безнес класа, за които ви казвах в първата част. Напред – сини кожени седалки:
Назад: платнени Recaro:
Постепенно наближихме България. При влизането ни над страната Ивайло Иванов отново се обади и каза, че след 10-тина мин. ще започнем снижаване за София. Каза, че времето „не е особено добро”, че вали силен сняг, видимостта е 500-600 м., а температурата -4С. Снижаването започна всъщност малко по-късно, по данни от GPS-a някъде около Чирпан. Навлязохме в мъглата от облаци и плавно се снижихме. Направихме последователно 2 леви завоя в снежната мъгла, а отдолу започнаха да се забелязват потънали в бяло сгради. Един последен ляв завой, познатите сгради на Софийския затвор, после Подуене, стадион Герена и след малко минахме в периметъра на аерогарата за кацане по RWY 9:
Тревожното беше, че писта изобщо не се виждаше, всичко беше в бяло. Кацнахме сравнително меко и със силен reverse издухахме цели облаци от сняг:
Като че ли за момент самолетът поднесе, но в крайна сметка успешно забавихме и започна рулиране. Свихме на края на пистата, минахме по моста над Искър и се насочихме след follow me колата, която в случая беше някакв джип-пикап. Никъде нямаше и помен от хора или машини за чистене, писта не се виждаше никъде, буквално карахме върху сняг:
Положението на Т2 също беше трагично:
В този момент снегът усили и видимостта може би беше на моменти и под 500 м. Вече към Т1 за момент помислих, че ще забуксуваме някъде и ще си останем посред пистата. В крайна сметка пилотната кола спря, човек с яке и качулка излезе и ни упъти с палки до точното ни паркомясто. Паркирахме до G-MIDS на British Midlands, който по всичко изглежда нямаше да мръдне скоро
Веднага ни наобиколиха наземен персонал и машини и бавно бавно се изтеглихме:
Интересно ми се видя, че разни техници веднага почнаха да преглеждат нещо по двигателите, а един сипваше някаква синя, предполагам антифризна течност в тях.
Паспортният контрол мина безболезнено и след кратко чакане на багажа излязохме в студената зимна вечер, изпълнени с топлите спомени от изминалите 7 дни...
